Категория: курсови работи

Възрастта 5–6 години е периодът на преход от егоцентризма на малките деца към социалната компетентност на средното детство. Детето се научава как да бъде социално приемано от другите, да разбира позициите на останалите и самостоятелно да създава приятелства. Учи се да контролира ситуацията (Оприкова-Илиева, 2022)
Главната дейност през този период е играта, която е и основното възпитателно средство. Но наред с нея в живота на детето се наблюдават и някои елементарни прояви на трудова дейност. От него се изисква да прибира играчките, да подрежда дрешките си, да се храни самичко. А организираните занятия в детската градина носят вече елементи на по-системна учебна дейност. Това ги отдалечава от контрола на родителя и предоставя възможност децата да пребивават сред връстници. В детската група се осъществява „компенсаторен ефект“ – детето може да се покаже голямо и да бъде приемано като такова. Съюзяването с други малки и опитите да доминира над тях е стремеж за подражание на възрастните. Налице е тенденция към независимост от възрастния и социална зависимост от другарчетата, проявяваща се в желание у детето за самостоятелност, потребност от внимание, привличане и старание да се наложи сред връстници. Между придобиването на социална важност на сътрудничеството и истинското му реализиране е налице дистанция. В т.нар. първа възраст на групата установяването му е в ранен стадий. Характеризира се с непостоянство и нестабилност, често бива прекъсвано от караници и дразнене.

Надареността е системно, доживотно качество на психиката, което определя способността на човек да постига по-високи (необичайни, изключителни) резултати в един или повече видове дейност в сравнение с други хора.
Надарено дете е такова, което се откроява с ярки и очевидни, понякога изключителни постижения (или има вътрешни предпоставки за такива постижения) в определен вид дейност. Днес повечето психолози признават, че нивото, качествената оригиналност и характерът на развитието на надареността винаги е резултат от сложно взаимодействие на наследствеността и социалната среда, опосредствано от дейността на детето (игра, образователна, трудова). В същото време от особено значение е собствената дейност на детето, както и психологическите механизми на саморазвитие на личността, които са в основата на формирането и реализацията на индивидуалния таланти.

Приобщаващото образование може да се превърне в първата завършена образователна политика, която се стреми да направи образователната среда много по-приемлива за различните деца/ученици, напасвайки я спрямо техните особености и потребности, а не както досега – да се търси промяната у тях, за да се адаптират те към изискванията ѝ. Всичко това изглежда много добре, но трябва да си дадем съвсем ясна сметка, че в историята на българското образование са въвеждани и апробирани какви ли не образователни политики – коя от коя по-прогресивна, по-подходяща, по-приемлива за нашите условия. Много важно е да дадем достатъчно време на българския учител и да му помогнем безкористно и добронамерено да получи необходимата му доза увереност и убеденост, че приобщаващото образование с неговите приобщаващи ценности е най-правилната образователна политика за всички членове на нашето общество в бурното и динамично съвремие.

За автора и епохата, в която твори. Оскар Уайлд (1854-1900) е един от най-известните ирландски писатели. Той става един от най-популярните драматурзи в Лондон в началото на 90-те години на 19 век, по време на късновикторианската Англия. Неговата известност се дължи предимно на епиграмите и пиесите му, романа му „Портретът на Дориан Грей“ (1890 г.) и обстоятелствата, свързани с лишаването му от свобода и ранната му смърт. Автор е и на два сборника с приказки – „Щастливият принц и други истории“ (1888) и „Къщата на наровете“ (1892), които се преиздават и до днес. Той живее и твори по време на викторианската епоха. Това е било епоха на благоденствие за британският народ, но и безкомпромисна твърдост на нравите (лицемерен начин за успех в обществото).

Мария Монтесори споделя в книгата си, че след като научава, че клас от малки деца ще бъде на нейно разположение, решава да направи създаденото от нея училище място за експериментално изследване на педагогиката и психологията на детето: „Изхождах от гледната точка на Вунд – от факта, че психологията на детето не съществува… Психологията на детето може да бъде установена само чрез външно наблюдение. Трябва да се откажем от всяка мисъл за какъвто и да е запис на вътрешни състояния, които могат да бъдат разкрити само чрез самонаблюдение. Психометричните изследвания, приложени към педагогиката досега, са ограничени само до естезиометрични техники, т. е. измерване на чувствителността. Реших да не прекъсвам връзките с изследванията на другите, а да запазя независимостта си в работата. Запазих само едно съществено важно твърдение, или по-скоро определението на Вунд, че „всички методи на експерименталната психология могат да бъдат сведени до едно, а именно правилното и точно наблюдение на субекта“. Когато говорим за наблюдения на дете, винаги трябва да помним едно обстоятелство: наблюдението върху него се извършва в процеса на неговото развитие. И в това отношение се придържах към същия общ критерий, без да се обвързвам с никаква готова теория…“.

Триъгълникът на Карпман е психологически и социален модел на взаимодействие между хората, описан за първи път от Стивън Карпман през 1968 г. Стивън Карпман е доктор по медицина, ученик е на Ерик Бърн, и е най-големият теоретик и практик на транзакционния анализ. „Драматичният триъгълник“ (Триъгълникът на Карпман или Триъгълникът на съдбата) е описан от него в статията „Анализ на ролите и ситуациите в приказките и житейските сценарии“, е широко известен навсякъде по света и се използва от специалисти в различни области вече много години. За тази работа той получава научната награда на мемориала на Ерик Бърн през 1972 г. Втората си награда получава през 1979 г. за концепцията „Опции“ (Козлов, 2020).

Приобщаващото образование е изградено върху определен набор от ценности, в основата на които е правото на достъп до качествено образование на всички деца без разлика на раса, пол, религия, сексуална ориентация, социален, физически и ментален статус, етнически произход, заболяване, затруднения в обучението или способности. Изводите относно българската образователна практика говорят за това, че тя признава различията между децата и учениците, което безспорно е важна ценност. В своята еволюция обаче приобщаващото образование развива и по-особена чувствителност, която се насочва с предимство към онези деца и ученици, които се нуждаят от подкрепа (обща и допълнителна). В тази група влизат тези, които имат специални образователни потребности (СОП); принадлежат към различни етнокултурни общности; са поставени в риск от отпадане и преждевременно напускане на образователните институции; са подложени на тормоз и агресия; не владеят българския език на достатъчно ниво, за да се справят с учебните си задачи; имат затруднения в обучението; са с изявени дарби и др.

Ергономията е сравнително нова научноизследователска дейност, която е в процес на изграждане и оформяне като комплексна наука за трудовата дейност на човека. Обектът на ергономичните изследвания е влиянието на материалната страна върху човека, в която той живее и работи, в това число и модерните технически изделия и работни съоръжения, както и начините за тяхното използване и поддържане, т.е. работните методи. Целта на ергономията е хуманизирането и повишаването на ефективността на човешкия труд в условията на съвременната научно-техническа и промишлена среда чрез приспособяване и съгласуване на конструктивните и функционалните характеристики на промишлените изделия и организацията на трудовата дейност с особеностите и възможностите на човека. Това налага обединяването на усилията на специалисти от различни области на науката и техниката и преди всичко на антрополози, физиолои и психолози, познаващи съответно структурата на тялото, жизнените функции и поведението на човека, с представители на техническите науки, проектантите и конструкторите на материалното обкръжение.

Според химическата структура има четири основни класа хормони:
1. Протеин-пептид, специфичен за вида.
2. Производни на аминокиселини.
3. Стероиди.
4. Производни на мастни киселини.
Важно свойство на хормоните е техният синергизъм, т.е. действието на един хормон под влияние на друг. Свойствата на хормоните включват и факта, че те могат да действат като контролен елемент и да поддържат определени показатели на постоянно физиологично ниво, например кръвна захар, осмотично налягане на кръвта.