ПРОФЕСИОНАЛЕН СТРЕС ИЛИ БЪРНАУТ ВЪВ ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ

В съвременния свят все по-често и забележимо се проявяват състоянията на стрес, на професионално изтощение, изгаряне или бърнаут. През последните десетилетия под въздействието на различни фактори – икономически, социални, на промените в начина на живот на съвременното човечество, непрестанните промени в обкръжаващата среда, бързото развитие на технологиите, промени в природата, замърсяването на околната среда и редица други фактори, специалистите, а и обикновеният човек отбелязват сериозното увеличение на психо-емоционалното напрежение и стреса. Наред с това, през последните години мнозина учени, които изучават нарастващия стрес и бърнаут, признават че интересът към синдрома се разпространява и съответства на икономическото развитие на страните. През последните няколко десетилетия глобализацията, либерализацията и приватизацията предизвикаха резки промени в съвременния трудов процес на хората в цял свят. Растящите изисквания от придобиване на нови знания и умения, нуждата от бърза промяна в характера на извършваната работа, рязкото увеличаване на производителността и качеството на дейността, напрегнатото работно ежедневие, в много случай довеждат до появата на синдрома на професионалното изчерпване. Същевременно работодателите и организациите често не се интересуват от съществуването на този проблем, не полагат усилия за неговата превенция, профилактика, както и за прилагането на ефективни методи и методики за неговото ограничаване и преодоляване.

          Забързаният и напрегнат начин на живот, консуматорското общество, недостигът на време, водят до пренапрежение и свръхмобилизация на отделния човек. А всичко това и до първите симптоми на умора, изтощение, което психолозите и медиците наричат стрес. Положително е умението на организмът да се приспособява (адаптира)  към изменящите се условия на съществуване. Според медици „в действителност стресът е нормално психо-физиологично състояние на организма, което съпътства човека при различни промени на средата – положителни или отрицателни, и показва адаптивността на организма към тях, възможността на човека да ги преодолее.“ (Савова, 2012, с. 8) Професионалният стрес все повече бива дискутиран, анализиран, изследван от специалисти в различни области – медици, работещи в областта на общественото здраве, трудовата и социалната медицина, психолози, икономисти, социолози и др. Причината за това са данните за негативните последствия причинени от развитието на синдрома на изчерпване познат като изпепеляване – burnout. Някои европейски държави  изнасят  статистически данни, според които вследствие развитие на  burnout има годишни загуби в размер  на милиарди евро, на хиляди напуснали служители, на нестабилност на организациите. В много случаи професионалният стрес е не по-малко значим и вреден от трудовите злополуки. Професионалният стрес се отразява както на здравето на служителя и качеството на живот, така и на организацията; отчитат се сериозни последствия от стреса на работното място по отношение на производителността.

            В средата на седемдесетте години на миналия век публикациите по темата за професионалния стрес са главно с описателен и епизодичен характер. Вече почти няма професия, в която да не са извършвани изследвания на организационните психолози за наличието на синдрома бърнаут. Има професии, при които този риск е по-добре очертан. Но на най-тежки последици на синдрома са поставени професиите, при които се работи с хора. Безусловно средата предпоставя проявите и честотата на синдрома на професионалното изгаряне. Днес към тази група са прибавени подпомагащите, високо рискови и натоварващи професии в областта на здравеопазването, преподаватели, педагози, юристи, психолози, мениджъри, полицай, военни, социални работници и др. Професионалното изчерпване е състояние засягащо хора работили продължително време в среда на стрес; с дейност – изискваща висока отговорност; работа на „бързи обороти”; решения свързани с живота на хора и съответно предопределящи емоционално и психично напрежение. Явлението възниква при дълго подържани високи равнища на стрес, с които организмът и психиката вече не съумяват да се справят, и се характеризира  предимно с дълбока емоционална изчерпаност, безсилие, липса на интерес към работата, която доскоро е била „всичко“. Наблюдава се намаляващото удовлетворение от труда, разминаване между професионалните очаквания и реалните условия на труд и упражняване на професията.

          Несъмнено темата за професионалния стрес, за професионалното изгаряне е актуална и важна, както в научен, така и от практически и приложен аспект, особено днес, когато отделният индивид и човечеството са подложени на широк спектър проблеми от професионален, личен, обществен, здравен и пр. Това с още по-голяма степен се отнася за България, за българите, които според специалистите са най стресираният народ в Европа. Професионалният стрес естествено съпътства и системата на образованието, в това число и висшето образование, където икономическите, кадровите, законодателните и пр. проблеми, се чувстват с особена сила и значение. Още повече, че поради естествени причини стресът засяга и двете страни – и преподавателите, ангажирани с обучението, с научната и професионалната подготовка на студентите, с отчитане на техните проблеми и тревога за нивото на техните знания, умения и перспективи за професионална реализация, съпътствани и с личните, научните и обществени проблеми на самите преподаватели; така и на студентите, които при съвременните условия на живот и среда, на лични качества и степен на образователна подготовка, също са подложени на редица стресогенни фактори и въздействия.

         Актуалността на темата за професионалния стрес и професионалното изчерпване/бърнаут произтича и от предизвикателствата пред съвременната образователна система в днешните условия и необходимостта да се отговори на изискванията на времето и съществуването на редица проблеми и неблагополучия, да се променят учебните програми, нуждата да се въведе мониторинг и програми за превенция от професионалния стрес и др. Естествен и логичен е интересът и стремежът да се изследва и изучава стресът и професионалното изгаряне в сферата на висшето образование, като се отчита нарастващият процес на стресогенни фактори и на професионалисти, които са подложени на това явление и неговите понякога болезнени последствия.  

          С проблемите и проявите на професионалния стрес, на професионалното изгаряне от десетилетия се занимават и са предмет на изследване на две близки и гранични научни направления – психологията и психиатрията. Естествен и нарастващ е интересът към проблема и от страна на мениджмънта.  И това е естествено, като се отчитат генезисът, развитието, проявите и последствията на тези състояния. В много случаи авторитетните изследователи и учени, доказани в тази област са едновременно психиатри и психолози, специалисти по управление на организациите. Задълбоченото разбиране и изясняване на различните прояви на стреса и професионалното изгаряне изисква именно такъв подход, внимание и оценка на проблема. А това са все задачи организационно, нормативно, квалификационно, поведенческо, етично, психологическо естество.   

           Съществуващите научни разработки, концепции за същността на професионалния стрес и професионалното изгаряне/бърнаут  у нас и в чужбина създават възможности за изследване и установяване на причините и факторите, които предизвикват възникването му начините и силата на протичане; разпространението в различни професии и професионални направления и групи и последствията от него за здравето, изпълнението и цялостната ефективност на организацията. Поради заплахата и честотата на стреса сред преподавателите и въобще в сферата на образованието, на висшето образование, е необходимо сериозното проучване и анализ на тези състояния, както и разработването и прилагането на адекватни предпазни мерки и защитни механизми за това. При съществуващите проблеми в обществото от различно естество все още са изключение прилагането на комплекс от механизми за мониторингово изследване и прилагане на система за превенция и профилактика на професионалното изгаряне. И това става все по-необходимо в съвременния свят и общество, при което, според американския професор по психиатрия Р. Клонинджър, „професионалното изпепеляване е психологическо отдръпване, което се изразява едновременно в емоционално изтощение и социално отчуждение. Явлението на професионалното изпепеляване е източник на увеличаваща се деморализация и неефективност в професионалната среда“ (Стоянов, 2009, с. 19).

             Съществуват вече множество изследвания, посветени  на разпространението на синдрома на изгарянето сред студентите-медици в различните медицински университети в страната. Всички те отбелязват висока степен и обезпокоителна тенденция на емоционално изтощение сред тази група студенти.  Високото ниво на академичен стрес и професионално изгаряне, което се отбелязва в различни изследвания в областта на висшето образование, особено на медицинското, би могло да бъде облекчено чрез обмисляне на промени в учебните програми и натоварвания. Данните от проучването говорят за необходимостта от въвеждане на програми по стрес мениджмънт в българското медицинско образование, както и на система за превенция. Прегледът на наличните данни показа, че депресията сред студентите по медицина например варира от 12 до 71%. А високите нива на професионален стрес могат да доведат до злоупотреба със субстанции, суицидни мисли и извършване на самоубийство, развитие на цинизъм, повлияване на грижата за пациентите и влошено качество на живот. Студентите с такива проблеми  по-често мислят и за прекратяване на следването си. Всички тези проблеми и неблагополучия на студентите, неминуемо  се виждат и чувстват, рефлектират върху преподавателите. А това всъщност е само една малка част или страна от факторите които предизвикват професионален стрес  и задълбочаване и предизвикване на бърнаут.   

             Стресът, както е установено представлява реакцията на организма на физиологична или психична възбуда, възникнала първоначално в резултат на повишени изисквания от външната среда, която предизвиква трайни неблагоприятни последствия върху телесните и психичните функции на индивида. Стресът се появява тогава, когато реакцията на възбуда настъпва прекалено често и е с висока интензивност и продължителност. Несъмнено в сферата на висшето образование – сред преподаватели, тази тенденция е характерна и често проявяваща се сред професията.

             Според NIOSH (The National Institute for Occupational Safety and Health) професионалният стрес е съвкупност от негативни физически и емоционални реакции, които възникват при несъответствие между изискванията на работата и способностите, средствата или потребностите на работещия. Този стрес може да породи здравословни проблеми и дори да предизвика произшествия. Професионалният стрес може да се дефинира като емоционална, когнитивна, поведенческа и психологична реакция спрямо негативни и неблагоприятни аспекти, свързани със същността на работата. Тази реакция засяга целия организъм и неговото обкръжение, може да се превърне в трайно състояние и се характеризира във висока степен със страдание, а често и с чувството на безизходица. Кайзер и Хансец разглеждат професионалния стрес като отговор на служителя спрямо изискванията на работната ситуация, за изпълнението на които той се съмнява, че разполага с необходимите ресурси, но трябва да изпълни. Тази дефиниция набляга на субективното оценяване на човешките ресурси, участието на служителя в дейността, несигурността на резултатите, като съдържа и вероятност от провал. Тя е директно свързана с понятието за контрол на условията на труд.

              В това изследване главният въпрос, проблемът, който е необходимо да бъде решен е дали може да се ограничи и преодолее синдромът на професионалното изгаряне/бърнаут във висшето образование, като несъмнено без разработката и приложението на модел за превенцията и профилактиката му, това едва ли било възможно.

              Обект на изследването е процесът и степента на професионално изгаряне/бърнаут във висшето образование.

               Предмет на изследването е разработка на модел за профилактика, превенция и консултиране при случаи на синдрома на професионално изчерпване в системата на висшето образование.

                 Целта на изследването е на основата на проучване и анализиране на литературата и провеждане на емпирично изследване да се оцени нивото и проявите на професионален стрес и професионално изчерпване/бърнаут, причините за това сред студенти и преподаватели във висшето образование и необходимостта от прилагане на подходящи мерки за предпазване и въвеждане на програми по стрес мениджмънт, както и разработване на модел на профилактика на синдрома на бърнаут, на други адекватни механизми, както и въвеждането на програми за превенция на психичното здраве и осигуряване на достъп до психологично консултиране и помощ. 

          Изследователски задачи:

         1. Да се анализират съществуващите подходи при изучаване на стреса  и на феномена емоционално изчерпване/бърнаут, са се обобщят и систематизират  теоретичните достижения по този проблем.

         2. Да се анализират социално-икономическите, личностните и професионалните фактори за риска на развитие на стреса и на синдрома бърнаут във висшето образование.

         3. Да се проведе изследователска работа (емпирично изследване) за определяне на разпространението и  нивото на феномена емоционално изгаряне във висшето образование (като допълнително се определят групите и обхвата на емпиричното изследване).

         4. Да се разработят и предложат методи и модел на  превенция, профилактика и програма за достъп до психично консултиране и помощ във висшето образование и подходи за справяне с него. А това ще даде висока практикоприложна значимост на дисертацията.

           Методи на изследване:  за решаване на поставените задачи се използва комплексен и взаимнодопълнящи се методи, адекватни на предмета на изследването; анализ на литературата на изследвания проблем; емпиричния метод (тестиране, анкетиране, наблюдение, беседа и т.н.).

          Научни постижения и теоретична значимост на изследването се заключават в обобщение на научните знания  за стреса и синдрома на бърнаут; да се изследва спецификата и проявите на тези явления във висшето образование; разработване на теоретични модели за превенция, профилактика и психологично консултиране и помощ при нужда.

          Практическа значимости актуалност на изследването: Получените резултати в процеса на работа са важни за разбирането на причините за развитие  и профилактика на стреса и емоционалното изгаряне8бърнаут във висшето образование. Разработването на препоръки модел, които да бъдат приложими и използвани във висшето образование.

          Основната задача в първата част на дисертационния труд е да се анализират и обобщят  различни теоретични постановки и теоретичните аспекти  на стреса и професионалното изгаряне/бърнаут, на техните прояви и измерения в сферата на висшето образование. Тази задача може да се реши чрез задълбочено теоретично проучване на двете ключови понятия: стрес, професионален стрес и професионално изгаряне/бърнаут.

            Представените теоретически аспекти на професионалния стрес и синдрома на професионалното изгаряне/бърнаут ще позволят да се направи преход към разработване на методическите основи и методиката на дисертационното изследване. Дейностите, свързани с борбата срещу синдрома на професионалното “изпепеляване“ – бърнаут са своеобразна инвестиция за успешното реализиране на човешкия капитал. Ползата от прилагането на тези организационни подходи в личностен план е в самочувствието, чувството за идентичност, ангажираност и лоялност на индивида. Всяка от тях носи и полза за организацията. Много важна психологична работа за овладяване на професионалния стрес е и изграждането на умение за управление на емоциите и редукция на стреса, както и прилагане на система за превенция на професионалното изгаряне във висшето образование. И това ще бъде втората част на труда.

            В третата част ще се анализира и осмисли емпиричното изследване и ще се предложи методика за превенция, профилактика и консултиране при нужда в случаите на професионален стрес и бърнаут във висшето образование.

           Централното място в изследването  и проява на неговата актуалност и практическа значимост е на проблема за професионалния стрес и професионалното изгаряне в съвременния свят с акцент сферата на висшето образование сред преподавателите. И конкретно, това се проявява в отсъствието на методически и емпирични изследвания на въпросната корелация. А това несъмнено е основание за избора на темата и възможности за приносни моменти.

              Обект на изследването в дисертационния труд ще бъдат проявите на стрес и професионално изгаряне/бърнаут сред преподаватели/ студенти, тяхното ниво на разпространение, прояви, измерение. Ще се изследват причините, академично свързаните стресори (тестове и изпити, голямо количество материал за заучаване, твърде висока учебна натовареност и др.) за студентите; както, съответно и стресогенните фактори за преподавателите и причините за това състояние. Интерес за научно проследяване и осмисляне представлява и тенденцията психичното здраве на студентите, а вероятно и на преподавателите в България, да е в по-лошо състояние отколкото в други страни от Източна и Централна Европа.

              Според Р. Ригио (2006, с. 261) „понятието стрес е доста сложно: сложно до такава степен, че изследователите не могат да постигнат съгласие по една-единствена дефиниция  на стреса“. По тази причина съществуват поне осем различни определения (модели) на стреса. Канадският учен-физиолог Ханс Селие е считан за един от ранните изследователи на стреса.

             Той анализира и популяризира понятието стрес във физиологията. Според него, хората реагират на разнообразни въздействия  от външната среда чрез специфични реакции общи неспецифични физиологични изменения на състоянието на организма.  Той определя стреса, като „неспецифичен  (физиологичен) отговор на организма на всяко поставено пред него изискване“. Неспецифичните промени се изразяват  в генерализираното усилие на организма да се приспособи към изменящите се условия на средата. Селие ги определя като общ адаптационен синдром. Разглежда адаптацията, като способност на организма за своевременно възстановяване на вътрешното равновесие в случаите, когато то е нарушено от въздействието на средата.

         Ханс Селие счита, че думата „стрес“ влиза в широка употреба  в английския език от старофренския и средновековния английския език във формата на „дистрес“. Впоследствие първата сричка е изчезнала. И както се обоснова по-нататък „истинските значения на тези две думи са съвършено различни помежду си и независимо от техния общ произход. Дейностите, свързани със стреса, могат да бъдат приятни или неприятни. Дистресът е винаги неприятен. (Селие, 1982, с. 22, 25)

          Стрес звучи еднакво на много езици и произлиза от латински език – думата stringere – стягам, затягам, задържам.  В английски език понятието „стрес“ влиза в употреба през 14 век. През 17 век думата стрес е означавала „тежко изпитание, бедствено положение или нещастие“. Но през следващите два века до голяма степен този смисъл се заменя от друг, според който стрес е „сила, натиск, напрегнато или голямо усилие, упражнени върху материален обект, човек или върху неговите органи или психични сили“ (Савова, 2008, с.13).

         Понятието „стрес“ става популярно след края на Втората световна война в САЩ. По време на войната се появяват проблеми, свързани с лошата адаптация към трудните военни условия, особено при запасните военнослужещи от флота и авиацията. Установено от медици и психолози, че фронтовата обстановка в определени случаи води до ясно и остро изразени психически и физиологични промени.

          В съвременната наука съществуват множество теории, анализи, изследвания, свързани със стреса. И до днес не съществува  всеобщо възприета дефиниция на стреса в научната литература. Най-общо терминът отразява връзката между индивида и средата. Той отразява психобиологичния процес, който се характеризира с изменения в психическите, поведенческите и физиологичните реакции, насочени към адаптация.

          Научният подход и анализ на стреса, разкрива, че той е неизбежен в съвременния живот, а и невинаги води до отрицателни и неблагоприятни последици за личността. Медицинската оценка за стреса е, че той пази човешкото тяло и способност за активност, бдителност и самосъхранение. На стреса може да се гледа, като на положителен, себеразвиващ, мотивиращ, като на възможност за обучение как да се преодоляват трудни ситуации, как да се управляват ефикасно  предизвикателствата на живота. Когато стресът надхвърля нормите за определена личност, настъпват нарушения в адаптацията, което може да се окаже източник на нервнопсихично напрежение, което води до здравословни проблеми. Стресът може да бъде източник на силна реакция на организма, както благоприятна, така и негативна и неблагоприятна. 

           В по-късните си работи Селие (Селиe, 1982) разделя стреса на две основни форми: еустрес и дистрес. При еустреса се разглежда общото изменение на физиологичното състояние при благоприятни въздействия, а реакциите на благоприятните въздействия са:

• Добра концентрация;
• Корпоративно поведение;
• Високо ниво на работоспособност;
• Ефективно решаване на проблемите;
• Съблюдаване и изпълнение на сроковете;
• Добра осведоменост;
• Ясно и уверено вземане на решения;
• Хармонични взаимоотношения;
• Приятни маниери и тънко чувство за хумор;
• Интерес към другите хора и грижа за тях;
• Нарастващи постижения;
• Сериозен интерес към работата;
• Дългосрочно планиране
• Ясни разсъждения;
• Високо ниво на мотивация;
• Реалистична представа за себе си;
• Енергичност;
• Способност за конструктивна критика, така и за възприемането ѝ;
• Разбиране на собствената ценности компетентност.

           В много случаи от личността зависи дали стресът ще се превърне в дистрес. А това се определя от личностната реакция към него – емоционално и поведенчески. Превръщането на стреса в опасен и вреден, се определя като дистрес. И когато неговата продължителност, интензивност, изисквания надхвърлят личностните възможности за приспособяване към наложените нови условия, стресът се превръща в опасен и вреден, т.е. в дистрес. Дистресът се разглежда като неспецифична реакция на неблагоприятни или вредни въздействия  от средата. Реакциите на неблагоприятните въздействия са:

• Липса на концентрация;
• Склонност към забравяне;
• Лоши решения;
• Прояви на безпокойство, нетърпение или страх;
• Депресия;
• Несъвместимост с останалите;
• Трудно постигане на целите и нарушаване на сроковете;
• Чести отсъствия от работа;
• Ниска самооценка;
• Неефективно решаване на проблемите;
• Ниски стандарти;
• Извънредна самокритика;
• Загуби на позиции в работата;
• Оплакване на контрагенти;
• Отсъствие на чувство за хумор;
• Обърканост;
• Сериозни грешки;
• Редовно закъснение за работа и ниско качество на работата;
• Раздразнителност;
• Отсъствие на сътрудничество;
• Емоционални избухвания и безпричинни избухвания;
• Безпричинни обвинения;
• Честа критика, слухове и злословия;
• Непредсказуемост;
• Лесна уморяемост;
• Преразход на енергия;
• Чести промени на настроението;
• Проява на интерес само към себе си;
• Нещастни случаи;
• Трудност в храненето;
• Повишена употреба на алкохол, кофеин, никотин и лекарства;
• Трудности със съня;
• Слаб интерес към работата;
• Никой не иска да работи с изпадналия в стрес;
• Физически заболявания.

         Съвременната психология и медицина днес са категорични, че каквото и да прави човек и каквото и да му се случва, естествено възниква изискване за осигуряване на енергията, която е необходима за поддържане на жизнените функции, за противопоставяне на агресията, а също и за приспособяване на организма, на личността към непрекъснато променящите се външния условия и въздействия. Дори когато човек е напълно спокоен и отпуснат и се намира в състояние на сън, той е под въздействие на определен стрес. И в това време органите продължават да функционират и да изпълняват своето предназначение, а дори и мозъкът му не е в състояние на почивка. Стресът може да бъде свързан в крайна сметка, както с приятни, така и с неприятни преживявания. Селие е категоричен, че пълната липса на стрес означава смърт.

          Стресът невинаги е опасен, дори в определени ситуации той е необходим, мобилизира възможностите за справяне, активира борбеността и пази тялото и здравето на индивида. Начинът на активиране на стреса се нарича най-общо адаптация. Стресът, особено този, който е свързан с изпълнението на определена работа, може да бъде  както стимулиращ фактор, така и фактор, който препятства ефективната професионална работа (Петков, 2010, с. 252). Когато работещият има усещането, че не владее ситуацията, стресът може да стане синоним на криза и да представлява опасност за здравето му и впоследствие, за безпроблемното функциониране на институцията (чести отсъствия от работа, взимане на болнични и др.).  Човек не трябва, но и наистина не може да избегне стреса, но може да се справя с него по-ефективно и дори да му се наслаждава, като научи повече за неговия механизъм и умее да приспособява към него своята житейска философия. Нещо повече, анализирайки и осмисляйки същността на стреса Х. Селие заключава, че „стресът е вкусът на живота“, тъй като той е свързан с човешката дейност от всякакъв вид. И че трудът, „трудовата терапия е един от най-ефикасните начини за лечение на някои психични заболявания. В край сметка, всичко  зависи от характера на изпълняваната работа и от отношението на личността към нея“  (Селие, 1982, с. 66). Този добър баланс между стреса, труда и почивката, може да избегне дистреса, а дори и пълното изтощение, изчерпване, изгаряне, състоянието на бърнаут. Прекаленото физическо, психическо и умствено натоварване могат да доведат до тези състояния. Същевременно „празният ум и ленивото тяло“ също страдат, но от дистреса на безделието.

            Стресът води до увреждане, когато е повече като интензитет и продължителност, отколкото са възможностите, прагът за справяне на индивида. Настъпването на трайни увреждания в организма (функционални, или органични) се определя като дистрес. Дистресът всъщност предизвиква болестните разстройства – психични, психосоматични и соматични. Върху силата на стресогенния фактор оказват влияние и социално-икономическия статус на индивида, както и възможностите за социална подкрепа, усещането за благополучие и увереност, личностната зрялост, образователното ниво, степента на емоционалната интелигентност, нивото на социална компетентност и др. (Савова, 2012, с. 11).

            Голяма част от изследователите е обединяват около разделянето на стреса на соматичен стрес, който възниква под въздействие на физически или химически фактори, а  и на психически стрес, който е състояние на силно изразено психо-емоционално  преживяване на човека в резултат от конфликтни жизнени ситуации; фрустрация; сериозни загуби; промени, свързани с ограничаване на възможността за удовлетворяване на социални, биологични, емоционални нужди.

              Наред с това, стресът се разглежда още остър, ежедневен и професионален. Самите стресогенни събития се разделят още на групи в зависимост от степента на силата на стресора. И те са острият стрес, причинен от внезапно, негативно събитие; ежедневният стрес, свързан с всекидневните негативни затруднения от битов и/или финансов характер, несигурност в бита, семейни проблеми и др.

              Теорията за стреса и адаптацията се свързва с Ханс Селие, който изяснява и популяризира понятието стрес във физиологията. Въвежда  понятието „общ адаптационен синдром“, т.е. усилие на организма да се приспособи към изменящите се външни условия. Той описва и предизвиканите промени в организма и той се мобилизира за „отбрана“ срещу силното дразнене на стресора, а това са три последователни фази на развитие (адаптация). Определя ги като фаза на тревога, фаза на устойчивост и фаза на изтощение (дистрес).

             При първата фаза – алармен стадий (на тревога) – тялото се подготвя за заплаха. Организмът мобилизира адаптационните ресурси , за да се справи със стресора. Под въздействие на стресора настъпват  промени в организма на физиологично и биохимично ниво, като се включват и защитни хормонални механизми. Ресурсите за справяне зависят от организма и неговите възможности. И според Селие в тази ситуация, ако организмът не загине, настъпва вторият етап.

             Втората фаза – това е период на съпротива (резистентност, адаптация), като при нея се извършва мобилизация, при която се изразходват достъпните адаптационни резерви на организма и изчезват характеристиките на първата фаза. Организмът е в състояние да се противопостави и справи на изпитващото негативно въздействие. В случаите, когато стресорите действат дълго време, тогава настъпва третият етап.

             Трета фаза – на изтощение (изчерпване) през тази фаза, както и през първата, настъпват сигнали за несъответствие между изискванията на средата и възможностите на организма. Тогава се изчерпват и компенсаторните възможности. Появяват се симптомите на първата фаза, но в този случай, разликата е, че човек вече не може да се справи сам и вече е необходима помощ отвън (Селие, 1982).

           Ханс Селие лансира и хипотезата, че стареенето при човека, е проява на всички стресове, с които организмът се сблъсква през живота си. За него състоянието на изтощение е обратимо, но пълното изразходване на всички запаси е необратимо, което е аналогично със старостта, когато също има необратима загуба на приспособимостта и евентуално изтощение.

        В психологията най-широко приета е в последните десетилетия теорията на  професора от Калифорнийския университет Ричард Лазарус. Той е другият авторитетен изследовател на природата на стреса и има значим принос към разработката на този проблем в поредица свои публикации през 1965-1966 г. Според неговата теория, началото на стресовата реакция е т.н. първична оценка за съществуването на заплаха или загуба. Първичната оценка е предизвикана от наличието на реални стресиращи агенти, но в някои случаи тя може да има чисто психологичен произход – някои хора виждат заплаха там, където останалите са напълно спокойни. Съществена за развитието на стресовата реакция е т.н. вторична оценка, която представлява оценка на наличните сили и възможности за противодействие или отстраняване на стресора. Взаимодействието на първичната и вторичната оценка поражда емоционална реакция, която е съществен компонент на психичния стрес (Петков, 2010, с. 257-258). 

         Лазарус разделя стреса на физиологичен – вегетативен, първосигнален и психологичен – емоционален, второсигнален. Първоначално стресът обозначава неспецифичните биологични реакции на организма в отговор на неблагоприятни въздействия. В този смисъл учените имат предвид физиологичния стрес. Впоследствие понятието стрес се употребява  и за описание типичните емоционални и психични състояния, които възникват у човека при екстремни условия. В тези случай става дума за психичен стрес. Психичния стрес може да повиши или понижи мобилизационните възможности на човека, като го насочват към активно търсене на начини за решаване на ситуацията или към пасивно отношение към нея.

        Психичният стрес някои изследователи разделят още на емоционален стрес, който се проявява при заплашващи живота ситуации, при силна скръб, нараняване на личността; а също и на информационен стрес (при информационно пренатоварване). Емоционалният стрес е в състояние на силно изразено психо-емоцонално преживяване от човека на ситуации, които остро или продължително ограничават възможността за удовлетворяване на социалните и биологичните му потребности.  (Савова, 2012, с. 16-17)

             Филип П. Космолинский, изучвайки влиянието и въздействието на физическата култура и спорт върху човешкия организъм, установява, че емоционалният стрес е поведенческа реакция на организма, в чието формиране значителна роля има главният мозък на човека, т.е. съзнанието, мотивациите, отношенията, нагласите и останалите психофизиологични процеси, които определят насоката на емоционалните реакции и тяхното разнообразие и специфика. 

             Всъщност още бащата на психоанализата Зигмунд Фройд пръв насочва вниманието в своите изследвания и трудове към защитните механизми на Аза за преодоляване на неблагоприятни въздействия от външната среда. Психичните защитни механизми позволяват на личността да преодолее и да се справи  с редица трудни и опасни ситуации, да се съхрани и да преживее по най-безполезния начин определени събития и травми. З. Фройд подчертава, че част от тях са несъзнателни процеси, които служат за защита на индивида от тревожност. За него тя е следствие на травматична ситуация или някаква заплаха. А човешката природа е така устроена, че човек избягва неприятностите, неудоволствието и се стреми към усещания за щастие, спокойствие и удовлетворение.

              Важно и съществено за изучаването на стреса е и концепцята за стреса и неговото възникване е степента на личностната тревожност (склонността да се изпитва състояние на тревожност). Сред учените със значим принос в тази област са: Ч. Спилберг – 1972 г., Ю. П. Ханин – 1978 г., К. Изард – 1994 г. Те лансират теорията, че  хората с по-висока степен на тревожност са „с относително нисък праг на поносимост към стрес и бързо проявяват типични стресови реакции. Хората с ниска тревожност са винаги по-спокойни, независимо от ситуацията. За тях е необходимо относително високо ниво на стрес, за да се предизвикат  характерните стресови реакции.“ (Савова, 2008; 2012, с. 21). По мнението на Я. Рейковски (1979 г.) хората със завишена самооценка са по-неустойчиви на стрес, отколкото лицата с реална, адекватна самооценка (Рейковски, 1979).

         Докато Х. Фрейденберг (1986) отбелязва, че при силно разтревожените хора извършването на дейности при стресови условия причинява значителен психологически стрес поради прекомерните им самоупотреби и себеизразходване. В резултат на това има промяна в мотива на дейността, при която индивидът, вместо активно да търси начини за решаване на проблема, се фокусира върху качеството на успеха на своята дейност, като надценява значението на допуснатите грешки и отговорността за тях.

           Ричард Лазарус и сътрудници разработват модел, според който в стреса участват различни системи – социална, индивидуално-психологична и биологична. Според научния екип „стресът е израз на нарушено взаимодействие между една от тези системи и някаква друга система. За това Лазарус приема, че стресът е релационно понятие. Стресовата реакция може да се разглежда само от гледна точка на структурата на личността, която взаимодейства с външни ситуации посредством когнитивни процеси. Това са процеси на оценка на опасността и процес на справяне със стреса.“ (Lazarus, 1999; Савова, 2008; 2012, с. 21)

          Характерната особеност на психичния стрес е това, че той се предизвиква от субективното възприемане и интерпретация на събитията. Поради това едно и също стресиращо въздействие, при един човек може да предизвика силна стресова реакция, а при друг да доведе до мобилизация на силите и бързо и успешно решаване на възникналите проблеми (Петков, 2010, с. 256).

          Според Неорайхианската психотерапевтична школа, която възприема човека в неговата цялост – тяло, душа и психика, съществуват пет типа характери и свързаните с тях модели на поведение. За начина на живот на човека в съвременния свят, според възгледите на Неорайхианската школа,  изключително важни са типът личности характерното и обичайното за него поведение. А това са предпочитани модели на представяне и реагиране, които са изградени в продължение на години и са станали част от характеристиките на човека. А този поведенчески модел в много случай е в основата и причината за успешното или неуспешното функциониране, начин на реагиране, неосъзнатост на избора, което във времето може да доведе до натрупване и прояви на напрежение и стрес. Специалистите от тази школа препоръчват и насочват към „осъзнаване на неработещите поведенчески модели и желание за промяна, развитие и самоусъвършенстване“ (Савова, 2008; 2012, с. 22).

              През 80-те години на 20 век в науката се натрупват множество изследвания, които създават възможност за диференциране на понятието „стрес“ в зависимост от причините и ситуациите , в които се проявяват или от начините на преживяването му. По това време се оформят и модели за особеностите и същността на професионалния или работния стрес. В областта на психологията преобладава мнението, че стресът в трудовия процес е комплексно психично състояние, че той се предизвиква от фактори, които реално действат продължително време (тъй като човек трябва да работи ежедневно в определено работно време). Тяхното влияние се натрупва, а това води до умора, поява на пресищане и засилва ефектите. От гледна точка на Ханс Селие професионалният стрес се отнася до стреса, причинен от събитията  в трудовата среда.

            Психологът Джон Френч и неговите колеги – Кооб, Каплан и Харисън твърдят, че „професионалният стрес е резултат от липсата на „съответствие“ между уменията и способностите на човека и изискванията на работата и на работното място. Работник, който е напълно неквалифициран за определена работа, ще изпитва изключително силен стрес“. Р. Ригио дефинира професионалния стрес като „физиологични и/или психични реакции на събитие, което се възприема като заплашително или обременително.“ Същевременно той определя професионалния стрес, като „перцептивен процес. Събитие, което един човек възприема като стресиращо, може да не се назове така от друг“ (Ригио, 2006, с. 261-262). Като илюстрация Роналд Ригио сочи говоренето пред голяма аудитория, което за някой може да се възприеме като изключително стресиращо, а за друг – като зареждащо (дори като забавно) от човек, който е свикнал да говори пред публика.

            Аксиоматично е твърдението за значителните негативни последствия от професионалния стрес – повишени разходи за здравни грижи, трудови злополуки, изплащане на компенсации, отсъствия от работа, неефективно делово поведение, текучество и др. Професионалният стрес влияе отрицателно и върху социалния живот на хората извън работното място – върху качеството на живот, върху психическото им състояние и поведение. (Проданов, 2017, с. 652)

            Стресогенните фактори на работното място действат във взаимодействие със социални фактори, породени от обществените процеси – икономическо развитие, безработица, взаимоотношения с администрация и други, или други, взаимоотношения в семейството, с приятели, личен социален статус и др. Всички те оказват влияние върху работещия индивид, но при модериращото действие на личността и нейните индивидуални особености. Според В. Русинова повечето модели на професионален стрес включват поне три основни елемента на състоянието:

1. Причини;
2. Модератори (личностни особености на когнитивно, афективно и поведенческо равнище);
3. Последици от преживяването (промени в поведението, в здравословното състояние, в отношенията). (Русинова, 2003)

              В резултат на направените емпирични изследвания с различни методики, в различни пластове, професионални общности и в кроскултурен план е достигнато до редица съществени, основополагащи изводи. Посочва се, че социално-икономическото състояние на дадена страна и културните ѝ особености са тясно свързани с организацията на работещите. Традициите и културата влияят изграждането на определени черти, възгледи, стил на живота на човека чрез възпитание, опит, обучение. Наред с това се отбелязва, че най-силно изявените фактори като стресори са: организацията на работата, тежестта на труда и взаимодействието между работа и личен живот. А към слабата организация на работата се отнасят: слабости в ръководството и недостатъчна подкрепа от него, проява на дискриминация, претовареност с административни задачи. Силен негативен фактор е и слабата възможност за професионално развитие и постижение, следвано и от трудното разпределение между работата и личния живот. Всичко това поражда неблагоприятни условия за работа  и за негативни въздействия върху психичното и физическото здраве на работещите (Русинова, 2003).

             В резултат на анализа В. Русинова обобщава и препоръчва, за да се предприема ефективни мерки за справяне със стресогенните фактори: да се отчитат културните особености, социално-икономическите условия и обстановка, както и спецификата на професионалната дейност.   

             Професионалният стрес, според специалистите, се проявява, когато изискванията на работната среда надхвърлят възможностите на човека, неговата способност да изпълнява задачите; когато не може да осъществи професионален контрол; това е физическият и психологическият отговор на несъответствието между субективния образ на света и такъв, какъвто е той в действителност. Стресът в работата се предизвиква от разминаване в очакванията на човека и възможностите, които му се предлагат в работата; от стила на управление; от изискванията за количество и качество на работата; климата в колектива и пр.

           Стресът на работното място е вредна физическа или емоционална реакция при съществуването на или отсъствието между необходимостите, потребностите на индивида и възможностите, способностите, ресурсите на работното място. Свързаните със стреса нарушения и разстройства могат да обхващат редица негативни състояния, в това число – депресия, безпокойство, постравматичен стрес и други, както и емоционално напрежение като липсата на удовлетворение, умора, напрежение и други. Характерни поведенчески прояви са: агресия, тревожност, злоупотреба с вещества, а също и когнитивни проблеми. В контекста на работната среда, стресът може да се определи като адаптивен отговор на външни въздействия, а това води до физически, психологически и/или поведенчески промени в служителя. (Цветанова, 2012)

           Професионалният стрес е емоционална, когнитивна, поведенческа и психологическа реакция към негативни и неблагоприятни въздействия, свързени със същността на работата. Професионалният стрес е специфичен отговор на служителя към работните изисквания. Тази дефиниция акцентира на няколко важни фактора в пряка връзка с професионалния стрес:

1. Субективността при преживяване и оценяване на човешките ресурси за справяне със стресогена;
2. Степента на включеност/невключеност на служителя в дейността и степента на контрол върху професионалното му поведение;
3. Несигурността по отношение постигане на работните резултати и вероятността от провал;
4. Степента на контрол върху условията на труд.

         Специалисти са обобщили четири равнища, които влияят върху нивата на професионалния стрес:

• Организационно равнище – то включва оценката на публичните функции на институцията, обществения авторитет и престиж, въвеждане на нови технологии и модернизация , стила на управление и др.
• Междуличностно равнище – то включва качеството на контактите и комуникацията между служителите, доминиращия психологически климат, усещането за признание, разбиране, екипното подпомагане , степента на контрол в процеса на общуване и пр.
• Професионално равнище – отнася се до спецификата на условията на труд, качеството на работната среда, професионалната подготовка и обучение, социалните придобивки и компенсации, чувството за професионално благополучие и развитие, степента на риск и в работата др.
• Личностно равнище – включва индивидуалните ресурси на субекта, личностната история, емоционалните особености, психологически ресурси и др. (Иванов, Александров, 2013)

           Мнозина учени изследват и анализират източниците/стресорите, предизвикващи професионалния стрес и това са условията, факторите, които предизвикват дезаптивни симптоми – физически (соматични, телесни); психологични и поведенчески.  Роналд Ригио определя стресора, като „събитие от средата, което се възприема от човека, като заплашително“ (Ригио, 2006, с. 262). Колективът на К. Купър съставя класификация на източниците (стресорите), които най-често предизвикват стреса на работното място (Соореr, Sloan, Williams, 1988; Проданов, 2017, с. 653). Те лансират един от методите, известен като „Индикаторът за професионален стрес“ (OSI), като прилагат подхода „личност-среда“ при концептуализацията и измерването на професионалния стрес.  Професионалният стрес може да възникне или от средата (ситуационен стрес, или от  личните характеристики на индивида (диспозиционен стрес). Стресът от дома може да премине в трудовите ситуации и обратното. Безспорно е, че съществуват професии или „стресиращи занятия“ (Ригио, 2006, с. 263).

           Често срещан източник на стрес, свързан с конкретните трудови задачи е трудовото претоварване, което възниква, когато работата изисква висока, прекомерна скорост, продукция или концентрация. Недостатъчното използване на компетентността, неопределеността на работа, както и липсата или недостатъчния контрол, физическите условия на труд, междуличностните отношения и конфликти на работното място са другите важни източници на стрес по класификацията на Роналд Регио.

          Стресорите са обобщени в шест основни групи:

• Присъщи на работата
• Роля на ръководителя (мениджъра)
• Взаимоотношения с другите хора
• Кариера и постижение
• Организационна структура и социално-психологически климат
• Взаимодействие между работа и семейство (личен живот).

           Тези стресори могат да бъдат разтълкувани и осмислени по следния начин. Факторите, които са присъщи на самата работа, са техният обем и продължителност, промените в изискванията, справянето с неясни ситуации.  Ролята на ръководителя може да бъде разглеждана като предпоставка за преживяване на стрес, ако служителите чувстват липсата на достатъчно подкрепа, стимулиране, възможности за общуване или се чувстват подценени. Докато взаимоотношенията с колегите могат да бъдат свързани с конфликти или липса на възможности за общуване. Кариерата и постиженията могат да бъдат за сметка на личния живот и да се усеща липсата на възможност за лично развитие или стабилност. Организацията на труда се свързва с особености на структурата на организацията, необходимост от съкращаване на персонала или недостатъчно финансиране. „Балансът между работа и личен живот може да бъде разглеждан като сложен и многокомпонентен процес, който да доведе дисбалансиран поток на неблагоприятни влияния, както работата върху личния живот, така и обратното“ (Русинова, Василева, с. 77-85).

            Професор Леон Леви (Леви, 2002) посочва пет причини за появата на психичните стресори. За него първата причина е в засилващото се износване на личността, която е фиксирана в обкръжаващата среда. В случаи, че обкръжаващата среда постави пред индивида по-големи изисквания, отколкото тя би могла да изпълни, силата и влиянието на стреса се увеличава, а с това и „износването“. Втората причина е разривът между очакванията и реалната действителност. Когато очакванията са неосъществени, индивидът естествено е недоволен и той изпада в състояние на стрес. Третата причина е в конфликтите при изпълнението на различни роли на водещ ръководител, който има над себе си друг ръководител; на деца; на родители; на съпрузи и т.н. Конфликтите могат да доведат до задълбочаващ се психически стрес. Четвъртата причина е в неспособността за включване в колективен труд (работа в екип) и интегриране в общността. Последната пета причина е породена от обкръжаващата среда.

            В научната литература редица изследователи доразвиват факторите, които пораждат професионалния стрес. Те могат да бъдат обобщени и групирани в следните показатели:

• Трудовото претоварване е един от най-често посочваните стресори, като се посочват и развиват поредица от допълнителни фактори и ситуации. Той е обект на множество изследвания, част от които са анализирани и обобщени от известното и авангардно за своето време изследване на Роналд Ригио (Ригио, 2006)
• Мнозина автори посочват и недостатъчното използване на компетеността на служителите, на техните знания, и умения, като работодателя използва ограничен кръг от еднотипни възможности на своите подчинени. (French, Caplan, Harrison, 1982)
• Макар и непривично, но и липсата на контрол може да се превърне във фактор за професионален стрес. Този фактор е изследван от австрийския психолог Карасек, който създава модел, изучаващ стреса на работното място и то като функция от това колко е взискателен работодателя  и колко контрол може да понесе служител над собствените си отговорности. От това авторът определя и четири вида работни места: пасивно, активно, с ниско напрежение и с високо натоварване. (Jones& Bright, 2001)
• Отражението на технолизирания свят (особено в последните три десетилетия), на широкото приложение на най-новите и модерни технологии в работата на служителите и засилването на професионалния стрес, също е определено като значим фактор в този процес и сериозно и задълбочено изследвано. (Korunka, Weiss & Karetta, 1993)
• В две последните десетилетия сериозни автори изследват и измерват и т.н. „емоционален труд“, който също се определя като фактор за професионалния стрес и предполагащ преживяването на стрес сред служителите. Към тази категория се причисляват всякакви видове психически и професионален тормоз наложен над служителите, който поражда стрес. (Glomb,  Tews, 2004)
• Околната среда и физическите условия на труд са определени като значим фактор за формирането на професионалния стрес сред служителите и работниците. (Fusiler, Ganster & Mayes, 1987)
• Непрекъснатите или неочакваните организационни промени на работното място, също се посочват и отчитат като реален стресор за служителите. Особен акцент в това отношение е поставен в изследвания, посветени на труда на медицинските работници. (Leiter, Harvie 1999)

           Внимателният преглед и анализ на научната литература в България, на българските изследователи, свързана с изследване и изучаване на стреса на работното място, разкрива съществено преимущество и предпочитание към областта на медицинските и социалните работници. По-ограничени са изследванията в областта на образованието. И сред тях отново преобладават тези, посветени предимно на студентите-медици и техните преподаватели. При съществуващите икономически и социални условия в България, превенцията на стреса на работното място е пренебрегвана тема, макар че в много европейски страни, това е юридическо задължение за работодателите. Известно е, че в  рамките на Европейския съюз съществува и действа Директива 89/391 ЕИО, която задължава работодателите да откриват и своевременно да коригират ср стрес-факторите в работната среда.

              Вероятно, изискванията към България за синхронизиране с европейското законодателство, е породило Закона за здравословни и безопасни условия на труд (Дв. бр. 40/ 2007 г.), като в чл. 12 (ал. 1) се обръща специално внимание на „рисковете за здравето и работоспособността на работещите лица в професии с високо нервнопсихическо натоварване, наложен ритъм, монотонност“. Психолози, психиатри, организационни работници с висока отговорност и компетентност са категорични, че професионалният стрес, който уврежда здравето може да бъде избегнат. Бистра Ценова сочи, че причината за това е отсъствието на признато професионално заболяване/разстройство, породено от стреса на работното място (Ценова, 2009). Експертите са категорични, че пречка за това са и съществуващите и действащите превантивни стратегии, се съсредоточават върху отделния работник, но рядко са насочени към по широко и обхватно изследване, скрининг на психосоциалния риск при работа.

              За да не се задълбочи и усложни състоянието на стрес и за да не премине в следващото – бърнаут, професионално изгаряне в науката, още от края на миналия век съществуват множество теории и концепции не само за превенция на стреса (Lazarus, Folkman, 1984), но и за справяне със стреса. За да бъде успешна превенцията на стреса, специалистите препоръчват и изискват системен подход и активно участие на всички институции, ангажирани със здравето и безопасността на работното място, както разбира се, и на работещите. Уточнява се, че за да е ефективен, системният подход включва: планиране, мониторинг, оценка на риска, избор на подходяща и адекватна стратегия, оценка и въвеждане на подобрения (Илиева, 2005).

             Стресът е значим проблем, както за работещите, така и за работодателите и състоянието на организацията. Той предизвиква физиологични изменения в организма, което и сериозно влияе и върху психичното здраве на хората. От друга страна стресът довежда и до значителни нарушения в производителността, продуктивността, влияе и на творческите способности и конкурентоспособността.

             Натрупването на професионален стрес могат да се проявят по различни начини при различните индивиди под формата на заболявания, нетрудоспособност, намаляване на продуктивността от работата, влошаване и изостряне на работната атмосфера, а понякога и до финансови и морални  загуби за организацията.

             Ако стресът е продължителен и интензивен по сила, може да стане причина за възникване и развитие на психически и физически заболявания и да предизвиква т.н. синдром на прегарянето – крайното изтощение (burnout). Терминът burnout е въведен от американския психиатър и психолог Хърбърт Фройденбергер (1927, Франкфурт на Майн – 1997 г. Ню Йорк) през 1974 г. с мащабните му изследвания на проблема през 1980 г. и подробно ги описва впоследствие. Определя го, като характеристика на психологично състояние при здрави хора, които работят в емоционално напрегната трудова среда.  По време на своите изследвания и наблюдения на специалист с различни професии, които работят предимно с хора, Фройденбергер отбелязва психофизично изчерпване при част от тях, което обикновено води до загуба на надежда, илюзии и чувство за полезност, липса на удовлетворение от извършваната работа. Първоначално професионалното прегаряне е установено при специалисти, които се занимават с благотворителна и социална дейност или работят медицински учреждения. Изследователите са категорични, че бърнаут не е нов феномен,  но по-сериозното научно внимание към него и назоваването му, както и засиленото внимание към него от страна на учените, се дължи на рязкото му разпространение в резултат на обществените промени през 70-те години на ХХ век. Преди това, явлението бърнаут, е описвано с понятието стрес, депресия, отчуждение, изчерпване, обща тревожност, неврастения (Ценова, 1993. с. 36).  Роналд Регио определя професионалното изгаряне, като „синдром, възникващ  в резултат на продължително излагане на професионален стрес, което води до отдръпване от организацията (Регио, 2006, с. 278)  

              Професионалното изчерпва/бърнаут намира израз в чувство на непрекъснато пренатоварване, напрежение и изчерпани емоционални ресурси. В тези случаи съществува усещането, че индивидът не е в състояние да даде нещо повече от себе си за работата и е безполезен. Характерни са:

• Прояви на дистанцираност, отчуждение, дори на цинично отношение към хората в работната среда – несъзнателен процес, който води до загуба на сили и желание за работа.
• Спад на личните постижения, придружено с чувство на намалена работоспособност, липса на успех и компетентност и развитие на негативна самооценка.

          Синдромът на професионалното изчерпване се проявява със следните симптоми:

• Физиологични симптоми – хронична умора, понижена устойчивост към вирусни и простудни инфекции, намален имунитет на организма, промени в апетита и в теглото.
• Когнитивни симптоми  – апатия, липса на нови идеи, рутинност при изпълнение на задълженията, отдръпване, дистанциране, негативно отношение към зависимите хора, а понякога и към колегите, отрицателно отношение към работата, ригидност в мисленето и действията, дистанциране и отбранителна нагласа, песимизъм до параноидни и суицидни мисли.
• Емоционални (афективни) симптоми – объркващи и конфликтни  емоции, чувство за провал, безнадеждност, чувство за вина, безпомощност и загуба на контрол, депресия, повишена раздразнителност  и ниско ниво на търпимост към забележки и различни мнения, недоверие, мнителност, намалена чувствителност за разбиране, липса на емпатия.
• Поведенчески симптоми – намалена работоспособност и липса на ефективност, чести оплаквания, недоволство, склонност, склонност към крайни форми на поведението (рязко отдръпване, агресивност) и рисково поведение – повишена употреба на алкохол и цигари, на опиати и др. подобни прояви. Някои пък работят по-малко отпреди, с по-ниска ефективност, отсъстват от работа, удължените почивки зачестяват.         
• Физически симптоми – чувство на изтощение, липса на ентусиазъм, изчерпване на енергията, хронична умора, влошена способност на координация, на движенията, други по-тежки заболявания. (Ценова, 1993, с. 38-39; Мирчева, 2013, с. 269-270)

          Видимо е, че симптоматиката на бърнаут е неспецифична, това потвърждават и мнозина автори, тъй като всеки от симптомите се среща и при хора, които не са засегнати от проблема. Този списък не означава, че при всеки случай на бърнаут трябва да са налице всички симптоми. Според Ценова (1993, с. 39) „понятието „синдром се използва в по-широк смисъл : наличието на един симптом повишава вероятността, с която се появяват другите симптоми“.

      Проблемът за емоционалното изгаряне е изучаван и описан и от Кристина Маслач, която и предлага и новия термин „burnout“ („изгаряне“). Този термин означава състояние на изтощение и изчерпване, съпроводено с усещането за собствена безполезност.

      Основният аспект на синдрома на професионалното изгаряне е повишеното чувство на интелектуално, емоционално и физиологично изтощение. Това е състояние, което специфично само за работата.

      Първата статия на К. Маслач на тази тема е публикувана в списание „Human Behavior“ през 1976 г. и има широко разпространение, а към нея проявяват интерес хора от различни професии. За едно десетилетие проблемът за емоционалното изгаряне, на неговото изследване се задълбочава и разширява и ако първоначално се изследва изгарянето  при медицинските работници, то следващите изследвания обхващат по-широк кръг от професии. В книгата на К. Маслач, публикувана след шест години, вече става дума за учители, възпитатели и полицаи.

        Главната причина за „изгарянето на персонала“ е психологическата, душевната преумора от общуването, породено от професионалната работа. Особено бързо и забележимо то настъпва при голямо натоварване  при хора, които поради  особеностите на  професионалната работа са длъжни да бъдат максимално емпатични, да поддържат междуличностни отношения и взаимодействие с хората, с които работят. При работа на хора с други хора, тези които са активната страна подлежат на това негативно психично състояние, защото предоставят услуги, знания, помощ, енергия на другите. А това са: психотерапевти, психолози, социални работници, учители, университетски преподаватели, лекари и др., т. е. професионалисти, които са призвани да изпълняват професионалните си задължения. Неслучайно първата книга за емоционалното изгаряне на К. Маслач е озаглавена „Изгарянето като цена за съчувствието“ (Maslach, 1982).

                 Бърнаут като изчерпване, изразходване, избухване, изгаряне „по метафоричен начин изразява как се чувства човека по отношение на професионалната си дейност. Синдромът се отразява и на начина на отношение към самия себе си, към другите и начина/стила на живот.“ (Савова, 2012, с. 84)

          През 1982 г. след задълбочаване на изследванията и обхващане на по-широк кръг професии е разширена и групата на рисковите професии (Schwab, 1982). Тогава към нея са прибавени педагози, преподаватели, социални работници, мениджъри, полицаи, политици, както и хора, грижещи за болни свои близки. Отчита се, че непрекъснатата работа, ежедневното подпомагане и решаване на проблемите на други хора, обучението на учащи. Понякога работата им е свързана с отрицателни емоции, с натрупването на гняв, обида, разочарование, които създават неясни и потискащи ситуации, често съпътствани от сложна гама от чувства (предимно негативни). Същевременно напоследък Милен Динков (2016, с. 287) и други учени считат, че разпространението на професионалното изгаряне не е ограничено само до професии, свързани с предоставянето на социални услуги, „но най-често се асоциира именно с тях. Тук служителите са по-уязвими, тъй като техните идеалистични очаквания често са обезнадеждени от реалностите и недостатъците на средата.“

         Професионалното прегаряне, изчерпване (бърнаут), според формулировката на Хърбърт Фройденбергер е „изчерпване на енергията при професионалистите в сферата на социалната помощ, когато те се чувстват претоварени от проблемите на хората, с които работят“ (Пайнс, Маслач, 2000, с. 37). Все още не съществува единна общоприета  дефиниция на бърнаут, която да е приета за стандарт в световната наука. Разбира се, в тази група, освен професионалистите в сферата на социалната дейност, включва един много по широк кръг от професии и специалисти.

   През последвалите десетилетия нараства вниманието към феномена професионално изгаряне. През осемдесетте години концепцията за професионално изгаряне и терминът „burnout“ изместват термина „stress“ в специализираната научна литература, особено в англоезичните страни. В издадената през 1990 г. библиография на научните изследвания и публикации по темата „бърнаут“ авторите посочват 2496 заглавия (Kleiber&Enzmann, 1990) Отначало изследванията на това явление имат главно описателен и епизодичен характер. Този проблем по това време е изследван от Pain W. S. (ed.), 1982; Farber B. A. (ed.), 1983; Pines A., Maslach C. (eds.), 1979; Maslach C., Jackson S. E., 1982; Reid K. E. (ed.), 1979; Jones J. W. (ed.), 1981; Gillespie D. F. 1986 и др.;  и монографии – Maslach C., 1982; Cherniss C., 1980; Edelwich J., Brodsky A., 1980; Pines A. M., Aronson E., Kafry D., 1980; Veninga R. L., Spradley J. P., 1981; White W. L., 1979, Burisch, 1993, Pines A., 1993, Cherniss C., 1980, Rigyo R.E.  и др.

       Значим е и научният интерес към този нарастващ научен, актуален и приложен проблем и в България. Сред многобройната група учени, изучаващи стреса и професионалното изчерпване са психолози, психиатри, социални и организационни работници, специалисти по мениджмънт. Сред тях са Б. Ценова, Д. Стоянов, З. Савова, С. Илиева, В. Русинова, Н. Стаменкова, М. Паунов, М. Проданов, В. Витанова, П. Вълков, Е. Георгиева, М. Динков, К. Мирчева и други.

        В научно обръщение в България се употребява равностойните понятия бърнаут, професионално изгаряне, както и въведеното синдром на професионалното изчерпване (СПИ) от Милен Динков (2016).

       Теорията на Кристина Маслач за синдрома на професионалното изчерпване, разработена цялостно през 1981 г. се появява във времена на силен интерес към нарастващия проблем – бърнаут, без тогава все още да съществуват водещи теории и при отсъствието на задълбочени емпирични изследвания. Нейните системни изследвания довеждат до появата на научен метод за изучаване на бърнаут – Maslach Burnout Inventory (MBI). С помощта на този метод се създава първият тест за оценка на нивото на професионално изчерпване. MBI определя това състояние, като съдържащо три компонента: емоционално изтощение, деперсонализация и намалено лично постижение.

       През 1982 г. феноменът емоционално изгаряне е подробно описан от Кр. Маслач и С. Джонсън, като състоящ се от три главни компонента (трифакторен модел):

1. Емоционално изтощение. Проявява се в чувство на опустошенност и снижаване на емоционалния тонуса, вследствие на пренапрежението и изчерпаността на емоционалните ресурси. Наред с това се чувства загуба на интерес към професионалната работа и към междуличностно общуване. Индивидът  чувства, че не може да работи с «въодушевление», както преди.

2. Деперсонализация. Проявява се в равнодушие и дори в негативно отношение към хората от професионалното обкръжение. Контактите с тях стават формални, обезличени и повърхностни. Намалява или изчезва съпреживяването, интересът към проблемите, но същевременно често се появява безпричинна  раздразнителност, която с времето започва да се проявява открито и довежда до конфликти. На поведенческо ниво може да се забележи цинизъм, сарказъм, обвинения и високомерие. Подобни състояния се проявяват в затворени работни колективи.

3. Редукция на професионалните достижения. Намаляване на професионалната продуктивност, проявява се снижение на мотивацията към работата и както следствие са неудовлетворителните резултати, които се оценяват негативно, а това води до негативизъм и снижаване на самооценката (негативна самооценка на професионализма), неудовлетвореност, негативно отношение към самия себе си –  като личност и като професионалист.

             Американските психолози Б. Перман и Е. Хартман разработват и в научно обращение съществува и се прилага и друг – четирифакторен модел (четирикомпонентен) на синдрома на емоционалното изгаряне.

        Наред с това съществува и еднофакторният модел, предложен от А.Пайнс и Е. Айронсън (1988). Те разглеждат изтощението като главна причина (компонента) на емоционалното изгаряне (физическо, емоционално и когнитивно изтощение, предизвикано от продължително пребиваване в емоционално пренатоварена ситуация), а останалите проявления са следствие. Особено внимание е отделено на връзката: мотивация и „изгаряне“; а също и на такива мотиви в процеса на  трудовата дейност, като удовлетвореност от заплатата, усещането за значимост и нужност на работното място, кариерното израстване и професионалната позиция, личностно развитие, самостоятелност и ниво на контрол от страна на ръководството и др. Неудовлетвореност от кариерния ръст и неподдържането от страна на ръководството се  оказват много по-обвързани  с развитието на синдрома „изгаряне“. Потвърдена е тезата за „изгаряне“ на професионалисти, които чувстват  недостиг на самостоятелност и потребност от външен контрол от страна на ръководството.

       След поставеното начало на изследванията на професионалното изгаряне, учените насочват вниманието си към системни проучвания, разширяване и задълбочаване на знанията и същността на този проблем. В този процес М. Burisch (1993) в стремежа си да достигне до дефиниране на това явление, анализира литературните източници, установява, че са известни повече от 130 симптома, които характеризират състоянието бърнаут, но нито един от тях не се отличава с уникалност и точност.

      Наред с това, по същото време А. Pines (1993) насочва вниманието и изследванията си върху екзистенциалния, личностния аспект на проява на бърнаут. Като го разглежда като негативно състояние на физическо, емоционално и психическо изтощение, породено от дълготрайно участие в ситуации, които са емоционално натоварващи. Това състояние обикновено се среща сред висококвалифицирани и мотивирани специалисти.

      Друг психолог С. Cherniss (1980) пръв лансира линейно описание на процеса на професионалното изгаряне. Според него синдромът е процес, в който отношението и поведението на служителите се променя в негативен план като отговор и реакция на напрежението в работата. Същевременно, авторът за пръв път акцентира и на историческите, социалните и културните условия, както и на взаимодействието между отделния индивид и заобикалящата го среда в широк смисъл. Той обръща особено внимание на настъпилите промени в характера на труда и в социалните структури на американското общество, в семейството и човешките отношения. Модерният свят в последните десетилетия на ХХ век (а още повече и след това), се характеризира с отчуждение и  самотност, индивидуализъм, анонимност. Особено негативен е индивидуализмът, който руши  чувството за общност, социалната и човешката сплотеност, колегиалната подкрепа, а всички тези качества предпоставят намаляването на стреса, а оттам и предотвратяват и бърнаут-процеса. А поради социалното разединение в обществото, всяка възможност за самоосъществяване  се превръща в особено важна за индивида.  „Хората се дефинират все повече чрез своята работа. Именно непостигането на очакванията, свързани с професията, при нарастващото отчуждение в обществото и отсъствието на  социална подкрепа, може да постави началото на бърнаут-процеса.“ (Ценова, 1993, с. 45) Тези социални и икономически фактори, описани от Чернис за американското общество, се отнасят и за Западна Европа, а в последните три десетилетия и за нашата страна.

    В тази връзка,  Cherniss (1980) и Pins et al. (1985) обосновават, че в пряка връзка с бърнаут са определени личностни особености: емпатия, чувствителност, тревожност, хуманност, идеализъм, съобразяване и отчитане на мнението на другите, чувство за дълг, работохолик, интровертност. Този неоспорим и доказан факт е причината за нестихващата тенденция за детайлно изучаване на стреса и бърнаут в различните страни/или група страни с общи условия. Според М. Динков (2016, с. 284), изследователската методика на Чернис е особено качествена и предполага и провеждането на „обширни, инструктирани и дълбочинни интервюта“, в сравнение с методиката на К. Маслач.

      В резултат на натрупването на множество и все по-задълбочени и всеобхватни проучвания, W. Schaufeli, M. Leiter и C. Maslach (2009) предлагат една по-обобщена и цялостна концепция за състоянието бърнаут. А то е: “постоянно, негативно, свързано с работата, състояние на умора при здрави индивид, което основно се характеризира с изтощение, придружено с дистрес, чувство на намалена ефективност, ниска мотивация и развитието на дисфункционални нагласи и поведение по време на работата.“

           Освен в англоезичните страни и в Русия се отбелязва ръст на изследването и изучаването на синдрома професионално изгаряне. Руският просветител и създател на физиологичната школа И.М.Сеченов обоснова приспособителната роля на психиката и експериментално потвърждава хипотезата за водещата роля на централната нервна система в проявите на умора и издига принципа за „активния отдих“ (Носкова, 2004).

         На границата между XIX и XX в. своето развитие бележи психохигиената. Тогава започват да се развиват такива области от науката, като психология на труда, инженерна психология, ергономия, психология на здравето. А всяко едно направление от тях, си поставя като първостепенна задача решаването на въпросите на адаптацията на човека в професионална среда (Водопьянова, 2005).

         През 1968 г. съветският психолог, последовател на В. М. Бехтерев, основоположник на рефлексологията и патопсихологическото направление в Русия, Б. Г. Ананьев употребява словосъчетанието „емоционално изгаряне“ за обозначаване на  отрицателната нагласа на работещите, заети в системата „човек-човек“ (Кмить, 2013).

           Съвременният руски психолог и изследовател В. В. Бойко определя термина „емоционално изгаряне“ като не строго научен, но подчертава, че „зад него стоят много сериозни психологически и психофизиологически реалии“ (Бойко, 1999).

            Въпреки научните изследвания и натрупвания на знания и емпиричен материал, не съществува единна дефиниция на бърнаут, която да е възприета като стандарт с консенсус от учените. Разнообраните и многобройни определения на явлението разкриват, че колкото и да са различни и разнопосочни, те има и общи черти, които обобщени могат да дадат работна дефиниция. Ето кои са те, за които учените са единодушни:

1. Бърнаут се среща преди всичко на ниво индивид.
2. Бърнаут е психологично преживяване, което включва чувства, нагласи, мотиви и очаквания.
3. Бърнаут за индивида е отрицателно преживяване, което е свързано с проблеми, дистрес, дискомфорт, дисфункции и неблагоприятни последствия (Ценова, 1993, с. 40).

         Докато Paine (1882) лансира своите пет значения за състоянието бърнаут.

• Бърнаут е емоционален комплекс от симптоми.
• Бърнаут като психично нарушение – последният стадий на бърнаут-процеса.
• Бърнаут като процес с определени фази.
• Бърнаут като фактори, т.е. всичко, което благоприятства възникването му.
• Бърнаут като последствие на ниво организация.

         Обяснението за това разнообразие и разнопосочност на интерпретациите на формулировката на бърнаут на някои от изследователите се дължи вероятно на различните значения, които са лансирани от авторите.

         Психичното здраве се дефинира като състояние на благополучие, при което индивидите осъзнават своите умения, способни са да се справят с нормалните стресови фактори на ежедневието,  трудят се продуктивно и допринасят за успеха и напредъка на своята общност. На другия полюс е състоянието на бърнаут, като едно от най-проучваните негативни последствия от „емоционалната работа“. Това е явление съществува от дълго време, но в нашето модерно общество, честотата му на разпространение и силата му са в големи размери, което естествено поражда и големия научен интерес в целия свят. Този процес е обясним с все по-тясната специализация на професиите, непрестанно растящите изисквания към специалистите, рязката промяна на ценностите в последните десетилетия, комерсиализацията на обществото, а същевременно отделянето на все по-малко средства за социалната сфера, благоприятстват и допринасят за появата на бърнаут (Ценова, 1993, с.54).

         Бърнаут е свързан с умението или неумението да се управляват емоциите и се дефинира, като показател на нарастващата неспособност на служителя адекватно да управлява своите емоции. Връзката на бърнаут с психичното благополучие е многоаспектна.  От една страна бърнаут е форма на лошо психично здраве , т.е. липса на психично благополучие, а от друга причинява психични дисфункции, които ускоряват отрицателните ефекти на тревожност, депресия, понижена самооценка и други (Чавдарова, Ковачева,  с. 66-67).

         Синдромът на професионалното изчерпване  – burnout, представлява патологичен стрес, който не е много по-различен от познатите симптоми, свързани със стреса, но е провокиран от професионалния живот, свързан е с протичането, структурата на работния ден, седмицата, годината. То е състояние на физическо, умствено и емоционално изтощение, което е придружено и от усещане за неефективност от работата. Сред факторите, които влияят върху появата и развитието на синдрома на професионалното изпепеляване, се открояват претоварването, ролевите конфликти, липса на контрол върху работата, слаба комуникация и липса на положителна обратна връзка, професия тип „затворена улица“ и бюрократичност на системата. Освен тях много изследователи достигат до идеята, че сред причините за професионалното изпепеляване се крие и нуждата  да се вярва, че животът е изпълнен със смисъл и, че това, което се прави на работното място и в професията е полезно и необходимо. Често хората се опитват да извлекат от работата си смисъла на целия си живот. Когато решат, че са се „провалили“, те „изпепеляват“. Провалът в реализирането на целите е коренът на професионалното „изпепеляване“ и обяснява защо той засяга хора, навлезли в работата си с висока мотивация и идеализъм. Неслучайно резултатите от множество изследвания показват, че хората, които намират смисъл в професията си и се чувстват социално обвързани, развиват по-висока резистентност спрямо стреса и могат по-лесно да се предпазят от бърнаут. 

           Обвързването на професионалния стрес и синдрома на бърнаут с личностните качества, естествено поражда и въпроса за наличието и формирането на емоционалната интелигентност. Тя от своя страна е проява на и наличие на компетентност и самопознание, умение да управляващ емоциите си, емоционална стабилност и емпатийност. Емоционалната интелигентност според дефиницията на Майер е „способността да се разсъждава с емоции“ (Mayer, Caruso&Salovey, 1999, р. 50).

           Емоционалното изтощение, което намира израз в чувство на непрекъснато пренатоварване, напрежение и изчерпани емоционални ресурси. В тези случаи съществува усещането, че индивидът не е в състояние да даде нещо повече от себе си за работата и е безполезен. Характерни са:

          Синдромът на изпепеляване се проявява със следните симптоми:

• – хронична умора, понижена устойчивост към вирусни и простудни инфекции, намален имунитет на организма, промени в апетита и в теглото.
•   – апатия, липса на нови идеи, рутинност при изпълнение на задълженията, отдръпване, дистанциране, негативно отношение към зависимите хора, а понякога и към колегите, отрицателно отношение към работата.
• – чувство за провал , безнадеждност, чувство за вина, безпомощност, повишена раздразнителност и ниско ниво на търпимост към забележки и различни мнения, недоверие, мнителност, намалена чувствителност за разбиране, липса на емпатия.
• – намалена работоспособност и липса на ефективност, чести оплаквания, недоволство, склонност, склонност към крайни форми на поведението (рязко отдръпване, агресивност) и рисково поведение – повишена употреба на алкохол и цигари, на опиати и други подобни прояви (Мирчева, 2013, с. 269-270).

           В своята книга „Практикум по социална психология“ Е. Пайнс и Кр. Маслач (2000) разработват и шестте основни области на несъответствие, които водят до професионалното изгаряне. А те са:

           Симптомите на бърнаут са общи и специфични за отделните професии. Към общите симптоми се отнасят стресорите, предизвикани от такива, като прекалено дълго работно време и натовареност, липсата на достатъчно ред и изясненост при очакванията и изискванията, разногласията и конфликтите в работната среда. 

           За появата и проявите на професионалното изчерпване, както посочват Maslach, Goldberg (1998), Murray (2002) влияят редица фактори в трудовата среда. Синдромът на професионалното изчерпване е всъщност крайният резултат  от въздействието на комплекс от неблагоприятни социално-психологически и индивидуални фактори и „се изразяват в значимо снижаване на собствените постижения, хронична умора и затруднения в справянето с жизнените  потребности (Стоянов, 2009, с. 26).

      Сред водещите фактори в трудовата среда (външни) са тези, свързани с работното място – трудовото натоварване и начините на контрол при работа, очакванията на общността, неясни критерии за успешност, липса на справедливост, лош психологически климат на работната среда, ценности, липса на възможност за самостоятелно вземане на решения, неопределеност на ролята на функционалните задължения;   липса на нужната подготовка за изпълнение на професионалните задължения, недостатъчни ресурси (професионални, кадрови и др.). Преобладава становището, че тези фактори имат по-силно и решаващо влияние за психичното изтощение и професионалното изгаряне, отколкото личностните, индивидуалните  Детайлното им изследване разкрива още прояви на:

• (Динков, 2016, с. 294-295; Решетова, 2002).

               Наред с всички тези фактори, за появата и зачестяващото проявяване на професионалното изчерпване влияят и различни социални, политически и икономически фактори (наричани още външни рискови фактори). Авторите посочват и някои от тях: системата на устройство и функциониране на съответната държавна и обществена организация (образование, здравеопазване и пр.), промени в обществения ред, нестабилна икономика, държавно финансиране, законодателство и др. Всички тези проблеми от работата, се пренасят в дома, а това води до дисхармония на семейните отношения. По този начин „професионалният бърнаут довежда до битов бърнаут“, а това се възпроизвежда и довежда до затваряне на своеобразен порочен кръг (Стоянов, 2009, с. 32).

          Естествено и логично, се очертават и личностните (вътрешните) фактори за проявата на синдрома на професионалното изгаряне. Личностните фактори са всъщност определени характеристики на личността, които предпоставят проявите на професионален стрес при определени индивиди. Установено е, че личности от екстровертен тип при активна, напрегната мисловна дейност в състояние на стрес увеличават работата си, докато личности от интровертен тип в такива случай увеличават допусканите грешки. Но пък при продължително стресово състояние при екстровертите се развива чувството на затормозяване. Един от индивидуалните фактори, които е установено, че често води до бърнаут е несъответствието между уменията на служителя и очакванията на работата и на ръководството.

         Личностните фактори за проявата на синдрома на професионалното изгаряне се проявяват при следните групи, които са разработени в книгите на В. Бойко (1999, 2009) А тези фактори са:

              – Склоност към емоционална ригидност. В такива случаи професионалното изгаряне като средство за психологическа защита възниква бързо при хората, които са по-малко реактивни и повече емоционално сдържани. Това по-рядко се случва при по-импулсивните хора. Повишената впечатлителност и чувствителност могат напълно да блокират механизмите на психологическа защита и да позволят да се развие професионалното изгаряне. (Форманюк,1994)

                – Интензивното възприемане и преживяване на  обстоятелствата в професионалната работа. Професионалното изгаряне възниква при професионалистите с повишена отговорност, когато работата се възприема твърде емоционално и когато личността е изцяло отдадена на нея, а всеки стресогенен фактор остава дълбоки следи в душата.

                –    Слабата мотивация в професионалната работа.

                –    Нравствени проблеми и дезориентация на личността.

               –  Личности, склонни към повишени очаквания към себе си и околните – перфекционисти, неустойчиви, склонни към завишени очаквания към себе си и към другите, амбициозни, идеалисти, ентусиасти, със силна мотивация за постигане на целите, неумение да се казва „не“, неумение и нежелание за възлагани задачи, небалансирани взаимоотношения, повишена тревожност, висока доза ентусиазъм в началото на работата, емоционална лабилност, липсата на ефективни модели за комуникация и общуване на личността (Бойко, 2009).

                 –  Личности, които са определяни като слаби, притеснителни, уязвими, пасивни, тревожни, с понижено самочувствие и с чувство за непълноценност.

                –  Личности, които са импулсивни, нетърпеливи, обидчиви, раздразнителни, авторитарни с потребност всичко и всички да контролират и пр. (Мирчева, 2013, с. 271).

            Тези личностни характеристики се определят като проблемни и рискови, когато те са извън нормата и не отговарят на съществуващите условия и обстановка, а също и когато личността е прекалено отдадена на работата си.

            Някои от учените Becker и Minsel (1986), изследващи бърнаут разглеждат това състояние като форма на лошо психично здраве, чиито болестни симптоми съвпадат със симптомите на бърнаут: загуба на енергия, хронична умора, пренатоварени психични функции, а в резултат на това – намалени способности за изпълнение на роли и задачи. Дехуманизиращо поведение не се среща в нито едно от измеренията на психичното здраве и това, според специалистите е „специфичното за бърнаут, един вид лошо психично здраве  във връзка с професионалните социални контакти.“ (Ценова, 1993, с. 47).   

            Важно е да се отбележи и да се има предвид, че бърнаут синдромът не съществува като диагноза, но се споменава в приложението на Х ревизия на Международната класификация на болестите под код Z73.0 като фактор, който влияе върху здравния статус. А „патологията на професионалния стрес е обобщена в понятието burnout и е адресирана с по-значими професионални проблеми. Става въпрос за дистрес, който кореспондира с нежеланието да се „задвижиш“ , с разочарование; свързан с нежелание да се „задвижиш“; с разочарование; свързан с нежелание за активност в работата.“ (Савова, 2012, с. 86) Психиатрите свързват това състояние с патологичен стрес, който не се отличава съществено от познатите и известните симптоми на стреса, но в случая провокацията идва от проблемите в професионалната работа и е в пряка връзка с работното място и със съществуващата атмосфера там в продължение на определено време. Българските психиатри твърдят, че синдромът бърнаут в последните години „се превръща в епидемия  с лошо въздействие на индивидуално, професионално и социално ниво“ (Савова, 2012, с. 86).

               Американската психологическа асоциация в резултат на дългогодишните и задълбочени изследвания описва четири стадия в развитието на синдрома бърнаут. Психолозите от асоциацията са единодушни, че съществуващите четири стадия често и бързо преминават от един в друг, а потърпевшият рядко своевременно осъзнава своя проблем на ранен етап от развитието му.

              Първи стадий на „медения месец“ – по време на тази фаза индивидът е значително удовлетворен от своята работа. Изпълнен е с големи надежди и очаквания от работата си и за творческата свобода н работното място. Ако още в началото тези условия липсват, в такива случаи синдромът се развива изключително рядко, защото не се влагат големи надежди и много енергия. Големите очаквания обикновено водят и до огромни разочарования.

                 Втори стадий на „пробуждането“ (отрезвяването) – тогава засегнатият започва да разбира, че неговите очаквания и надежди по отношение на професията, колегите, реализацията, са били прибързани. В такива случаи някои започват да работят по-интензивно, по-всеотдайно и по-продължително, други са обхванати от отчаяние и апатия. Дистресът се увеличава и в резултат на това се появява умора, гняв, неудовлетвореност, фрустрация, загуба на увереност в професионалните възможности.

               Трети стадий на загуба на работния тонус – тогава интересът към работата отстъпва мястото на постоянното раздразнение и чувство на умора. Наблюдават се проблеми със съня и храненето. За да се компенсира стреса, страдащият често търси странични занимания. Губи се интересът към работата и се намалява продуктивността. Нерядко се забелязва увеличение на употребата на алкохол, ползването на медикаменти, наркотици. Развива се страст към пазаруване. Често се среща цинизъм и повишена критичност към хората, с които работи и към работодателя. Често в края на този стадии се развиват  хронични заболявания, които още повече намаляват работоспособността и негативизма към работата.

               Четвърти стадий на пълно „изгаряне“ – между първата и тази последна фаза е възможно да преминат, понякога 3-4 години, по е възможно това да настъпи само след няколко месеца. Основният симптом е чувството на отчаяние. Страдащият се чувства „изцеден“ и единственият изход, който вижда е напускането на работа, но същевременно не желае  и не може да избяга от отговорността за нея. В този стадии проблемите придобиват остра форма. Последиците от професионалното изгаряне  могат да бъдат – нервно и психическо изтощение, психоматично заболяване, афективно разстройство и дори появата на суицидни мисли. Повечето от страдащите се смятат за виновни за ставащото и поради отчаянието не виждат изход от ситуацията (Савова, 2012, с. 92-93; Мирчева, 2013, с. 275-276).

            На базата на натрупването на многобройни изследвания върху различни професии и групи за разпространението на бърнаут, могат да направят някои обобщения, свързани с условията, които провокират синдрома и те са:

              Синдромът бърнаут се изучава и интерпретира от учените в различен контекст.

             Синдромът на професионалното изгаряне, според единодушното мнение на специалистите  е твърде коварен и опасен процес, при който пострадалият обикновено не осъзнава своя проблем. Поради това той се нуждае от подкрепа и внимание. Според К. Маслач (1987) професионалното изгаряне  не е неизбежно. Поради това, тя препоръчва провеждането на профилактични мерки, които могат да  предотвратят, да ослабят или да изключат неговото възникване. Тя подчертава, че много от причините за професионалното изгаряне са не толкова в личностните особености на хората, колкото но в определени социални и ситуативни фактори. В съвременния свят се използват и прилагат разнообразни подходи разрешаване на посочените трудности и проблеми, а същевременно се търсят и проучват и нови решения и методи. Нараства необходимостта от разработването на стандартни методики  за определяне на бърнаут, които да бъдат надеждни диагностични инструменти, които да идентифицират застрашените още в ранните стадии (Ценова, 1993, с. 54).

             Съществен момент в научното изследване на стреса и синдрома на професионалната изгаряне във висшето образование е разработването на методика за превенция, профилактика и консултиране. В този смисъл от важно значение е правилното виждане и прилагане на стратегии за справяне с проявите на стреса и синдрома на професионалното изгаряне. Справянето на индивидите със ситуацията в значителна степен зависи от умението да се направи адекватна оценка и да се разсъждава спокойно. Често психолозите отбелязват разлика между реалната и субективната преценка на събитието и нейната реална значимост.

           Разработени са редица мерки за справяне в ситуации на стрес, които са известни като копинг-стратегии. Копинг-стратегиите „показват в един екстремен вариант (ситуация на оцеляване или на сериозни смущения) необходимостта от действена адаптация, от утвърждаване на себе си и на желанието да запазиш живота си , включително и на психологическо ниво“ (Савова, 2012, с. 107). Най-възможните и достъпни са следните насоки за превенция, профилактика и справяне със стреса и бърнаут, според съвременните  стратегии са:

       В редица литературни, научни източници – български и чужди, са описани различни подходи, техники, както на ниво индивид, така и на междуличностните отношения, на работното място и организацията. Всеобщо е мнението на авторите, че в такива случаи, при бърнаут е необходим индивидуален подход, съобразно конкретната обстановка. Могат да се обобщят най-съществените и ефективни мерки за облекчаване на бърнаут:

       Безспорна и несъмнена и личната отговорност в превенцията на професионалния стрес и професионалното изгаряне. Необходимо е индивидът да познава и да умее да управлява своите психични възможности и в областта на професионалните отношения и отговорности и умело да се разпределя физическата и психическата енергия. А това е свързано с познаването и умението да се управляват емоциите, а това е свързано с нивото на емоционалната интелигентност. А това е особено необходимо и би трябвало да е присъщо и съставна част от профила на работещите преподаватели във висшето образование.

            Терминът „емоционална интелигентност“ е дискутиран многократно в научни разработки и е във фокуса на голяма част от изследванията, свързани особено с психологическото и педагогическото направление на науката. Емоционалната интелигентност несъмнено е особено необходима, приложима и ценна при състоянията заплашващи от професионално изгаряне. Доброто познаване на собствените емоции, както и тези на околните, така и умението те да се контролират и насочват те, е особено ценно в междуличностните отношения, в професионалната дейност за превенция, а  и като част от стратегиите за справяне с проявите на бърнаут. Проучените автори и изследвания на емоционалната интелигентност, съдържат и различни способности и умения, които произтичат от нея и я характеризират. Значителна част от тези способности и умения в отделните научни изследвания са изказани и интерпретирани по различен начин, но в голяма степен те са близки или се препокриват.

            Немалкият брой теоретични изследвания на емоционалната интелигентност  бележат еволюцията на тази концепция повече от столетие. Запознаването и анализа на идеите на различните автори разкрива, че между тях не съществува съществена разлика, а преди всичко обогатяване на концепцията за емоционалната интелигентност чрез допълване и нюансиране на различни нейни аспекти.

            Емоционалната интелигентност е способността или умението да се възприемат, оценяват и управляват собствените емоции, да се разграничават различните емоции и да се назовават и определят правилно, както и да се използва емоционалната информация, за да бъдат ръководени чрез това мисленето и поведението. Това е относително нова област на изследване на психологията. Емоционалната интелигентност е и обект на различни видове тестове и изследвания и измервания. Тя е свързана и се изразява в способността на личността да осъществява ефективен контрол над емоциите и поведението си, да има реална оценка на преживяванията си (Голман, 2011) на личностното развитие и успех, както и да е в състояние да оценява емоциите на околните и да може да провежда собствена успешна стратегия за предпазване от стрес и бърнаут в служебната си дейност.

            Все по-остро в областта на образованието се чувства потребността да се използва и прилага емоционалната интелигентност като важно условие и за психологическото благополучие, като на тази основа се разработват и прилагат подходящи програми и проекти.

           В пряка връзка с емоционалната интелигентност и професионалното изгаряне е и мотивацията на индивида. Тези категории са особено характерни и присъщи на интелигентния човек, на преподавателите, на тяхното организационно поведение. Чрез мотивите в дейността на човека, се проявява и материализира неговото лично разбиране за смисъла и значението на неговата работа и цели. Мотивите на личността са израз на неговите ценности, на предпочитания и избори, на решения“, мотивацията е „огледало на цялата човешка личност“ (Паунов, 2010, с. 241-247).

         Професионалният стрес и бърнаут в образованието и конкретно във висшето се нуждае от задълбочени и детайлно изучаване. Съществуващите изследвания в тази област у нас и в чужбина са важна основа за задълбочаване на проучването и достигането на поставената цел в дисертацията. Направеният преглед и анализ на теоретичните разработки дава достатъчно научни определения, информация и обобщения за изграждане на научния подход и методи на изследването. Несъмнено, емпиричните изследвания са следващата задача и начин да се продължи работата и да се постигнат формулираните задачи и цел на дисертацията.

                                           ЛИТЕРАТУРА:

1. Бойко, В. В, Синдром „эмоциональное выгорания“ в професиональном общении, СПб. Питер,  1999.
2. Бойко, В. В., Энергия эмоции в общении: взгляд на себя и на других, М., 1999
3. Величков, А., Радославова, М., Методи за психодиагностика, С, 2005;
4. Витанова, В., Новева, Т., Емоционална интелигентност и копинг стратегии. В: Сборник научни доклади от Осмия Национален конгрес по психология, С. 2017, с. 120-134
5. Водопьянова, Н. Е., Старченкова Е. С., Синдром выгорания диагностика и профилактика, СПб., Питер, 2005.
6. Вълков, П., Стрес в учителската професия и копинг – стратегии, В: ел. списание Педагогически форум, 2017, бр. 3, https://www.dipkusz-forum.net/article/140/strest-v-uchitelskata-profesiya-i-koping-strategii
7. Георгиева-Зашева, Е. Професионален стрес и личностни характеристики / Приложна психология и социална практика, XII Международна научна конференция, Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”, Университетско издателство, Варна, 2013
8. Голман, Д., Емоционалната интелигентност, С. Изток-Запад, 2011
9. Гринберг, Дж., Управление стресса. Питер, Санкт-Петербург, 2004;
10.  Георгиева, Е., Депресивни симптоми при студенти по медицина, учещи в Медицински Факултет – катедра Социална медицина, ФОЗ, МУ – София, https://www.academia.edu/26479548/depressionbulgarian. docx
11.  Георгиева, Е., Георгиева Л., Халил Ш. Проучване на стреса и депресията при студенти по медицина В: сп. Социална медицина, Факултет по обществено здраве, 2015, № 3
12.  Даскалов, К., Маринов, И., Проблемът за професионалното изпепеляване – обзор. В сб: Предизвикателствата на стреса (съст. и ред. Д. Пейчева). С., Издателство на МНО “Св. Георги Победоносец”, 1998;
13.  Демина, Л. Д., Ральникова, И. А. Психическое здоровье и защитные механизмы личности, 2000.
14.  Динков, М., Burnout – синдром на професионалното изчерпване или синдром на съвременния служител, Годишник на Стопанска академия „Д. Ценов“, т.1 (год. ХХ) 2016.
15.  Джонев, С., Стратегии на ръководителя в междуличностните отношения, С., 1990.
16.  Джонев, С., Социална психология, С., 1996.
17.  Джонев, С., Социална организация. Теория, диагностика, консултация, С., 2000.
18.  Димитрова, С., Форева Г., Проданова М., Комсийска Д., Пеева К., Студенти-медици и бърнаут синдром – емпирично изследване. Медицински факултет – Тракийски университет, Медицински университет – Пловдив
19.  Динков, М., Burnout – Синдром на професионално изчерпване или синдром на съвременния служител, Годишник на Стопанска академия „Д. А. Ценов” – Свищов, катедра „Мениджмънт“, Свищов, стр. 279-323
20.  Киров, М., Стрес, дистрес и адаптогени, С., Дита М, 2003
21.  Кмить, К. В., Попов Ю. В., Эмоциональное выгорание, несвязонное с професиональном стрессом, Обозрение психиатрии и медицинской психологии, № 3, 2013.
22.  Иванов, И., Х. Александров, Анализ на стресогенните фактори сред служителите в МВР, В: Професионалният стрес: най-голямото предизвикателство за достойните условия на труд, изд. МВР
23.  Илиева С., Привързаност към организацията, Албатрос 1998.
24.  Илиева, С., Справяне със стреса – фактор за организационна стабилност. В: Управление и устойчиво развитие, 2005.
25.  Илиева, С., Организационно развитие (второ преработено и допълнено издание), Университетско издателство „Св.Климент Охридски“, 2006.
26.  Илиева, С., Найденова, В., Съвременни подходи към стреса и здравето  в организациите, В: Психологията пред предизвикателствата  на новото време, 2005.
27.  Илиева, С., Найденова, В., Стрес и здравно поведение в университетска среда, Годишник на Софийския университет „Св.Кл.Охридски“, Философски факултет, Кн. Психология, том 99, с. 63-90
28.  Илиева, С., Найденова В., Фактори за удовлетвореност в университетска среда и здравословно поведение на студентите. Приложна психология и социална практика, ВСУ „Черноризец Храбър“, 2012, с. 47-59
29.  Леви, Л., Увод в психологията, Парадигма, С., 2002.
30.  Марков, Кр., Екстремална психология, глава IV Психологически проблеми на стреса. Стрес и екстремална ситуация. Посттравматични стресови разстройства, Издателски комплекс при НВУ „Васил Левски”, Велико Търново, 2013.
31. Мирчева, К., Психологическо консултиране. Арт клуб „Херос, Ст. Загора, 2013, с. 269-270
32.  Михалева, Хр., Анализ на нивото на стреса при студентите от университет  „Проф. Златаров“ Бургас, Управление и образование, том VII (2. 2011)
33.  Носкова, О. Г, Психология труда, Учебное пособие для студентов высших учебных заведении, Изд. Центр „Академия“, 2004.
34.  Орел В. Е, Синдром психического выгорания личности, Рос. акад. наук, Ин-т психологии. – М. : Ин-т психологии РАН, 2005 (Ярославль : ООП ЯрПК).
35.  Пайнс, Э., К. Маслач, Практикум по социальной  психологии, Спб, Питер, 2000.
36.  Паунов М., Мотивация, УИ „ Стопанство”, С.,  2001
37.  Паунов, М., Емоции, организационно поведение и човешки ресурси, Авангард прима, С., 2010
38.  Паркинсън, М. Професионални тестове за личностно оценяване, Локос, С., 2010.
39.  Пейн, Р., Купер, К., Эмоции и работа . Теория исследования и методы применения, Изд. „Гуманитарный центр“, М. 2008
40.  Пейчева, М., „BURN FUT“ или синдром на „професионалното изпепеляване“, сп. Психология журнал, кн.16, 17-19, В. 2004
41.  Петков, Г., Стратегическо ръководство и лидерство, Психологически аспекти, Софтрейд. 2010. с. 252
42.  Идобаева О. А., Подольский А. И. Проблема стресса в профессиональной деятельности педагога, Вестник Практической психологии образования, 2006. Том. 3, № 4, с. 51–56
43.  Проданов, М., Психологично оценяване на основните източници на професионалния стрес, Осми национален конгрес по психология, Сборник научни доклади, 2017, с. 653-662
44.  Ригио, Роналд, Въведение в индустриалната/организационната психология, Дивляк, С. 2006.
45.  Рейковски, Я. Експериментальная психология емоции, М. 1979
46.  Русинова-Христова, А., Карастоянов Г. Психологичните типове по Карл Юнг и стресът, Пропелер, София, 2000
47.  Русинова, В. (2003). Причини за професионален стрес в кроскултурен план. – В: Първа национална трипартитна конференция на българското общество за изучаване и борба със стреса (сборник), 78–84.
48.  Русинова, В., Василева Л., Професионален стрес: теоретичен и експериментален модел на К. Купър, Българско списание по психология,1995, №4, с. 39-48
49.  Русинова, В., Василева Л., Взаимозависимости между параметрите на професионален стрес, Българско списание по психология, 1997, №2, с. 77-85
50.  Савова, З., Превенция на стрес и професионално изчерпване, С., 2012, с. 8 
51.  Савова, З., Медицинска психология, Симолини 94, С. 2008, с. 13
52.  Селие, Х., Стрес без дистрес, С., Наука и изкуство, 1982, с. 22
53.  Стаменкова, Н., Професионално изпепеляване Burnоut, Сп. Психология журнал, 2-9, В. 2005.
54.  Стоянов, Д. и колектив, Личност, психоклимат и синдром на професионалното изпепеляване, С. 2009.
55.  Стърнбърг,  Р., (2012) Успешната интелигентност, Изд. Наука и изкуство.
56.  Ригио, Р., Въведение в индустриалната/организационната психология, 2006.
57.  Таир, Е., Бекир, С. Бърнаут при служители в публичния сектор. В: С. Илиева (ред.), Лидерство и организационно развитие. Унив. издателство „Св. Климент Охридски“, 2016;
58.  Таир, Е., Удовлетвореност от труда и живота при българските учители – индивидуални и социо-демографски различия; Сборник научни доклади, V-ти национален конгрес по психология, С. 31.X – 02. XI. 2008 г.; Българско списание по психология, брой 1-4, 2008 г., с. 548-555
59.  Толочек, В.А., Современная психология труда, Учебное пособие, СПб. 2005.
60.  Уилкинсън, Г., Стрес, С., СофтПрес, 2007.
61.  Форманюк, Т.В., Синдром эмоциональное выгорания как показатель професиональной дезаптации, Вопросии психологии, 1999, №6, с. 57-64
62.  Чавдарова, В., И. Ковачева, Социално-психологически детерминанти на бърнаут и психично благополучие в организационната практика, Тенденции в съвременната психология, 2017, с. 66-67
63.  Цветанова, И. Стресът в организационна среда, В: Стресът в организационна среда, ВСУ „Черноризец Храбър“, 11-та международна научна конференция, Варна. 2012 
64.  Ценова, Б., Феноменът “Бърнаут”. В: – Българско списание по психология, №4, 1993;
65.  Ценова, Б., Професионален стрес и психично здраве при учителите. Българско списание по психология, №4, С., 1996;
66.  Ценова, Б., Организационни корелати на бърнаута. IX Европейска конференция на Е О Р по Организационна психология, С., 2005;
67.  Церковски, А. Л. Съвременни възгледи върху проблема за устойчивост на стрес. Donschool86.ru/bg/punktuacia/metodika-test-na-opredelenie-urovnya-stressustoichivosti-lichnosti-na.html
68.  Becker,P., Neure psyhologsche Aetiologietheorien der Depression und Angst. In& W.Misel & R.Scheller (Hrsg.), Brennpunkte der Klinischen Psyhologie. Bd.2. Kindler, Munchen, 25-62
69.  Bishop, G. D. Understanding the understanding ofillness: Lay disease representations. In J. A. Skelton, & R. T. Croyle (Eds), Mental representations in health and illness (pp. 32-59). New York: Springer-Verlag, 1991; Burnout syndrome and associated factors among university teachingstaff in Cameroon: Effect of the practice of sport and physical activities and leisures, L Encéphale · October 2018
70.  Burisch, M., In search of theory: some ruministasions on the nature and etology of burnout. 1993
71. r, C., Sloan, S., Williams, S., Occcupational Stress Indictor Menagment Guid. NFER-Nelson.1988. Windsor

•  Cedoline, A. Job Burnout in Public Education. NY: Teacher College Press, 1982;
•  Cherniss, C. Professional burnout in human Service Organizations. New York, Praeger, 1980;
•  Cherniss, C. Different ways of thinking about burnout, 1986;  Соореr
•  Sloan, S., Williams, S., Occcupational Stress Indictor Menagment Guid. NFER-Nelson.1988. Windsor
•  Deborah F. Sheesley, Burnout and the Academic Teaching Librarian: An Examination of the Problem and Suggested Solutions / The Journal of Academic Librarianship, Volume 27, Number 6, pages 447–451
•  Eysenck, M. W., & Keane, M. T. Cognitive psychology: A student’s handbook. Hillsdale: Lawrence Erlbaum Associates, 1990
•  Freudenberger, H. The staff burnout.-Journal of Sociology, Vol. 30.
•  Freudenberger, H. & Richelson (1980). Burnout, New York: Double day, 1974; French, J., Caplan, R., Harrison, R., The mechanism of job stress en strain, 1981 (electronic resours)
•  Fusiler, M., Ganster, D. & Mayes, B., Effects of social support, role stress, and locus of control on health, 1987. Journal Menagment, 13:87-98
•  Gold, V. & p. Bachelor, Sings of burnout are evident for practice teachers during the teacher training period. – Education, Vol. 108, No 4., 1988
•  Glomb,T., M.Tews, Emotional labor vocational Behavior, 2004, 64, 1, p. 1-23
•  Hackman, J., E. Lawler, Employee reactions to job characteristics, Journal of Applied Psychology, 1971
•  Hamann. D., D. Gordon, Burnout. – Music Educators Journal, Vol. 87, Issue 3, 2000
•  Henne, D., E. Locke, Job dissatisfaction: What are the conseqences, International Journal of Psychology, 1985, 20q 221-240
•  Herzberg, F., Work and nature of man, N.Y., 1966
•  Jones, F. & Bright, J., Stress: Myth, theory and research, London, Prentice Hall, 2000 
•  Korunka, C., Weiss, D., & Karetta, B., Effects of new tehnologies with special regard for the implementation process, Journal of organizational Behavior, 14 (4) p. 331-348, https://doi.org/10.1002/job.4030140405
•  Kleber, D., Enzmann D., Burnout= Eine international Bibliographie.
•  Kristensen, Tage S.; Borritz, Marianne; Villadsen, Ebbe; Christensen, Karl B.; „Work & Freudenberger, H.J., Staff Burnout J. Sue Isaue, 1974;
• Locke, E., The nature and causes of job satisfaction, in: Handbook of Industrial and Organizational Psychology, N.Y., 1976, 1287-1342
• Leiter, M., Harvie, F., Burnout among mental Health Workers. International Jornal of Social Psyhiatria, 1996, 42/2, p. 90-100 
•  Lasarus, R.  Stress, Emotion A New Synthesis, R. S. Lazarus, PhD, Springer Publishing Company, Inc. 1999
•  Lazarus, R., Folkman S., Stress, Appraisal, And Coping, Springer Publishing Company 1984, 460p
•  International Jornal of Social Psyhiatria, 1996, 42/2, p. 90-100 
•  Mamlin, Harris and Case. A Methodological Analysis of Research on Locus of Control and Learning Disabilities, 2001
• Maslach Chr., Goldenberg, J., Prevention of burn out: New perspectives. Applied and prevention Psyhology 1998; 7:63-74
•  Maslach, Chr., Jakson, S., The medsurement of experienced burn out. Journal occupational behaviour 1981; 2:99-113 Bishop, G. D. Understanding the understanding ofillness: Lay disease representations. In J. A. Skelton, & R. T. Croyle (Eds), Mental representations in health and illness (pp. 32-59). New York: Springer-Verlag, 1991; Maslach, C., Jackson, S.E., Maslach Burnout Inventory (MBI), 1982
•  Maslach, C. Job burnout. – Annual Review of Psychology, 2001;
• Maslach, C. Burnout. The Cost of Caring. Englewood Cliffs, NJ: Prentice- Hall, 1982
• Maslach. C. Burnout. A social psychological analysis. – In: Proc. of the meeting of the American psychological Association. San Francisco, CA, 1977
• Maslow, A., Motivation and Personality, New York, 1954; Mayer,John&Salovey, Peter&Caruso, David, Emotional Inteligence: New alility or electric traits? American Psichologist, 2008. pp. 63-517
• Mayer,J, CarusoD.&Salovey,P.(1999)Emotional Intelligence meets traditional standards for Intelligence. Intelligence, Vol.27. Issue 4, Available at http://www.gruberpeplab.com/teching/psych3131_spting2015/documents/13.2_Mayer_2000_EmotionIntelligenceMeetStandardsForTraditionalIntelligence.pdf
• Murray, M. The nursing shortage. Past present and future. J of Nursing Administration, 2002. 32:394-398, http://www.gruberpeplab.com/teching/psych3131_spting2015/documents/13.2_Mayer_2000_EmotionIntelligenceMeetStandardsForTraditionalIntelligence.pdf
• Paine, W.S., Job stress and burnout. Resedrch, Theory and Intervention Perspectives, 1982. Sage, London
• Pines, A.  Burnout: An exestencial  perspective. 1993 pp. 33-38
• Rotter, J., The development and applications of social learning theory, New York, 1982;
• Schvarcer, R.. R. Schmitz, S. Gerdamarie, C. Tang, Teacher Burnout in Hong Kong and Germany: A Cross cultural validation of The Maslach Burnout Inventory. – Anxiety, Stress, Coping, Vol. 13, Issue 3, 2000;
• Seligman, M. Helplessness: On depression, development and death. San Francisco, W. H. Freeman, 1975
• Smith, P., L. Kendall & C. Hulin, The measurement of satisfaction in work and retirement, Chicago, 1969
•  Stress: An International Journal of Work, Health & Organisations“; July-September 2005; 19(3): 192 – 207

1. Vroom, V., Work and motivation. New York, 1964. Freudenberger, H. J., Staff Burnout J. Sue Isaue, 1974 
2. Watts J. & N. Robertson, Burnout in university teaching staff: a systematic literature review, Educational Research, Vol. 53, No. 1, March 2011, 33–52